Кат и Киларион се прехвърлиха през ръба първи и чух техните учудени възгласи. Прехвърлих се и аз и разбрах защо. Пред нас се стелеше тиха тучна градина, с мек, топъл и плътен въздух, сякаш в един миг се бяхме върнали в нашето селище при основата на Стената. Чувахме песен на птички, усещахме ухание на хиляди цветя, а в далечината се виждаше голяма гора от дебелостволи дървета, натежали от лилави плодове между бляскави снопове златиста шума. И всичко това сред студовете и снеговете на най-горните склонове на Коза Сааг! Наоколо грациозно се движеха елегантни хора със златни нанизи на гърдите и ярко тъкани дрехи, всички — без изключение — изглеждаха в цъфтяща младост и красота. Като че наистина бяхме прекрачили прага на дома на боговете.
Стоях зашеметен и гледах с благоговение от върха на каменното било: зад мен студ и лед, а пред мен смайващо бляскав рай. Тиса ми пошепна:
— Внимавай, Полър. Тук всичко е измама и магия.
От другата ми страна Хенди кимна и добави своето предупреждение.
— Добре — съгласих се аз. — Ще внимавам.
Но Кат и Киларион вече се спускаха надолу по вътрешния склон на Кралството на спокойствието и изобилието, следваха ги Марсиел, Малти, Грисиндил и Транс. Движеха се като в сън. Решението се изплъзна от контрола ми и аз тръгнах надолу. И така от Кралството на снега преминахме в Кралството на цветята и птичите песни. Хората се обръщаха, докато се приближавахме и гледаха към нас сериозно, но не показаха нито страх, нито неудоволствие, сякаш най-нормалното нещо на света беше банда окъсани, премръзнали скитници да се спуснат към тяхната страна.
— Елате — поканиха ни те. — Трябва да дойдете при нашия господар.
Всички бяха прекрасни: стройни и красиви, цъфтяха от сила и жизненост и нито един не бе по-възрастен от осемнайсет-двайсет години. Изглеждаха съвършени, без какъвто и да било недостатък, дефект или недъг сякаш бяха излезли от един калъп. Само лицата им се различаваха, иначе всички имаха дълги крайници, стройни тела и излети форми. Никога не бях виждал такива хора и докато ги гледах, изпитах горчив срам заради далеч несъвършеното ми тяло, заради грозните петна от измръзване по кожата ми, заради праха и мръсотията от пътуването по косата и дрехите ми, заради белезите от продължителното изкачване по цялото ми тяло и, отгоре на всичко, заради крака ми, моя омразен, недъгав куц крак, от който никога не съм се срамувал преди, но който сега ме караше да се чувствам белязан с безчестие и грях.
Поведоха ни към кристален свод в центъра на Кралството, мястото на техния Крал — той стоеше спокойно със скръстени ръце и ни очакваше на пиедестал. Беше съвършен колкото поданиците си, така млад, крал — момче, величествен младеж-принц, спокоен и могъщ, прекрасно нагизден в злато и яркочервени дрехи, с висока тиара на главата от блестящ метал с инкрустирани лъскави скъпоценни камъни по нея.
Приближавахме се към него и изведнъж Хенди ахна и заби пръсти в ръката ми, сякаш се уплаши.
— Какво има? — попитах аз.
— Лицето му, Полър.
Погледнах го. Имаше нещо познато, но какво?
— Като че ли ти е брат! — извика Хенди.
Така ли? Взрях се с нарастващо смущение. Да, имаше нещо в носа, разположението на очите, начина, по който изви устните си в усмивка за поздрав. Наистина на пръв поглед се долавяше известна прилика и дори във вида…
Просто съвпадение. Така си помислих.
— Нямам брат — напомних й аз. — И никога не съм имал.
Зад мен Тиса изричаше магически думи.
Младият крал се обърна към нас спокойно, покровителствено:
— Добре дошли, Пилигрими. Кой е водачът ви?
— Аз.
Излязох напред, куцукайки на това място, изпълнено със съвършенство и до болка осъзнах недъга си.
— Ние сме от селището Джесподар, а моето име е Полър, син на Габриан, син на Дрок от клана на Стената, от Къщата на Стената.
— О! — възкликна той и ми се усмихна с една от най-странните усмивки, които някога съм виждал. — Тогава бъди наистина добре дошъл тук.
Направи една-две крачки към мен и протегна ръка, за да я поема.
— Аз съм Дрок от Джесподар — представи се той. — От клана на Стената, от Къщата на Стената.
ОТНАЧАЛО, разбира се, отказах да повярвам. Струваше ми се прекалено да приема, че е възможно тук, под сянката на Върха на Коза Сааг, да срещна бащата на баща си в този вид. Тиса беше права — всичко тук беше илюзия и магия и това несъмнено беше измама — Господаря на тази страна да се престори, че сме роднини и да прилича на мен, като в някаква шеговита игра.