Той ни прие в покоите си, целите застлани с дебели, меки килими. По кристалните стени се диплеха пурпурни драперии и въздухът бе пропит от фини аромати. Неговите хора ни изкъпаха и нахраниха, поднесоха ни непрекипяло младо вино. Ако всичко беше илюзия и магия, беше много изкусна магия и твърде приятна илюзия. След всичко това се почувствахме отпочинали, освежени и успокоени, било то илюзия или не. Не бяхме се наслаждавали на такива удобства откакто напуснахме селището. Беше така хубаво, че човек можеше да се разплаче.
После дойде Краля, седна срещу мен и започна да ме разпитва за Джесподар — аз се взирах в лицето му и ясно виждах приликата ни. Той спомена много имена, но аз знаех само някои. Ала при името на Гаспар и Гамилар веднага го известих, че още са живи, че боговете ги бяха дарили с двоен живот и той бе искрено учуден и приятно изненадан да го чуе, защото както се изрази познавал ги когато бил млад. Много странна бе фразата „когато бях млад“, защото сега той изглеждаше много по-млад от мен — съвсем младеж, дори юноша. Но въпреки всичко аз усещах възрастта зад това лице без нито една бръчка. Съобщих му, че в нашата група е синът на сина на сина на Гаспар Двойния живот, на име Трайбън. Той кимна и се взря някъде в далечината, сякаш си припомняше многото отминали години.
Говорихме за нашия клан и нашето семейство — той знаеше имената. Попита за брат си Ралин и аз му обясних, че Ралин е умрял, но че синът на Ралин, Мерибайл е старейшина на нашата Къща. Изглежда му стана приятно да го чуе.
— Да, Мерибайл. Спомням си го. Добро момче. Спомням си го. Беше многообещаващ още тогава.
После ме попита за своята сестра и за децата на сестра си и за двете си дъщери и техните деца — знаеше всичките имена и аз все повече се уверявах, че стоях пред бащата на моя баща. Разбирах, че имаше вероятност да е някакво омагьосване, а той като демон да извлича имената от моя мозък и после да ми ги споменава, за да потвърди фалшивото си родство с мен. Но поддадеш ли се веднъж на подобни мисли, никога няма да се отървеш от съмнения. По-лесно ми бе да повярвам, че наистина е бащата на баща ми, останал жив на Коза Сааг след толкова много години, пременен с младежко тяло поради Трансформация.
През цялото време не отвори дума за баща ми Габриан. Затова накрая споменах името му и казах:
— Всъщност почти не го познавам, защото е тръгнал за Стената, когато бях малко дете.
Не ми отговори нищо. Помислих малко и добавих:
— Предполагам, ти също не го познаваш добре, защото и ти си тръгнал на Поклонение, когато той още е бил малко момче, така ли е?
Продължаваше да мълчи, но неестествено младото му лице се набръчка, сякаш мисълта за трите поколения разбити семейства и за бащите, оставили малките си Синове, го натъжи неимоверно много. Но не беше така. След малко, с мрачен, различен от досегашния глас подхвана:
— Да. Габриан. Хубаво дете беше. И стана хубав мъж. Срещнахме се тук, на Стената.
— Какво? — наведох се напред, напрегнат като гладно животно, готово за скок. Сърцето ми заблъска в гърдите.
— Ти и моят баща сте се срещнали на Коза Сааг?
Той кимна. Изглеждаше потънал в мрачно съзерцание.
— Къде? — попитах аз. — Къде? Още ли е жив? В Името на всички богове, баща ми в това Кралство ли е сега?
— Не, не тук, не сега — той затвори очи, седеше и се поклащаше леко, но аз чувствах, че продължава да ме гледа дори през затворените си клепачи. Гласът му прозвуча като през гъста мъгла:
— Беше много отдавна — бях тук само от няколко години, може би пет или шест. Тогава пристигнаха неговите Четирийсет и изглеждаха съвсем като вас: целите дрипави, изпокъсани и изтощени, защото бяха прекарали дълго време на Стената. Разбира се, те вече не бяха Четирийсет, а само седем. Точно седем и нито един повече. Другите бяха умрели по пътя или бяха отишли да живеят сред Трансформираните, както предполагам са сторили и някои от вашите. Никога не се е случвало всичките Четирийсет, на куп или приблизително в пълен състав, да са изкачат до тези височини, макар че съм чувал, че някои Пилигрими почти са…
— Баща ми — прекъснах го аз. — Искам да чуя за баща си.
Беше ми трудно да бъда търпелив. Ни най-малко не се съмнявах, че по начина, по който несвързано ми разказваше историята зад тази младежка маска, се крие възрастен човек.
— Да. Баща ти. Сега ще стигна и до него. Той и неговите Четирийсет едва се довлякоха дотук, точно както и вие, и ние ги подслонихме, поканихме ги да се окъпят и да хапнат, защото изглеждаха ужасно. Веднага познах кой е той. Видях лицето му и с изумление си казах, това е моят роден син, това е Габриан, това наистина е Габриан. Не го бях виждал от три годишна възраст, но има белези, които не могат да се сбъркат и беше точно така. Както стана и с теб. Но Габриан не ми каза името си веднага, както ти. Нито пък разпозна семейната ни прилика. И аз също не споменах името си. И така стояхме баща срещу син, без той да знае. Разпитвах го разни неща за селището, а той ми отговаряше, после ми разказа за Поклонението, за местата, където е бил и какво му се бе случило по пътя. Изкачването му било тежко, много по-тежко от моето. Заблудили се, лутали се по незнайни пътища, забавили са изкачването си с години, преживели са безкрайни страдания, смърт, дори убийства — било е ужасно. И накрая той беше стигнал до прага на Върха. Бе изстрадал всичко, което е възможно човек да си представи и сега, каза ми той, искаше най-после да види боговете. Лицето му изразяваше непоколебима решителност. Осъзнах, че нищо не е в състояние да го спре. Нищо!