Очите ми се разшириха:
— Той изкачи ли се на Върха тогава?
— Не зная. Мисля, че да. Но кой може да каже?
— Сигурно се е изкачил. Щом се е заклел, че нищо няма да го спре, а Върхът е много близо оттук…
— Не е чак толкова близко — прекъсна ме той. — Близо е в сравнение с това, което е зад гърба на Коза Сааг. Но не е много близо. И има огромни трудности по пътя. Но мисля, че той се е изкачил. И после на връщане…
Спря, намръщи се и се взра отвъд мен, сякаш не бях тук.
— Кажи ми — настоях аз.
— Да, да, ще ти кажа, щом искаш да знаеш. Баща ти и шестимата му спътници си тръгнаха от тук без да разберат кой съм и се отправиха към Върха. Преминал през следващото Кралство, през следващото и следващото, знам това, защото по-късно разпитах и ми съобщиха, че е бил там, че е минал от там. После продължил нагоре и изчезнал в Земята на мъглите. Никой повече не го видял — него или някой от другарите му, с които бе тръгнал за Върха. Вярвам, че го е стигнал, видял е каквото трябва и е тръгнал надолу.
Отново последва дълга, дълга болезнена пауза, като безмълвен вик.
— И после какво стана? — не издържах и го подканих аз.
Бащата на баща ми ме погледна сякаш ме виждаше за първи път, навлажни устни и прошепна:
— Мисля, че е станало, когато е слизал надолу. Той е отишъл при Кладенеца на Живота и там е претърпял Трансформация. Загинал е по време на Промяната.
Затаих дъх.
— Той е мъртъв?
— О, да. Да.
— Сигурен ли си?
— Видях тялото му на ръба на Кладенеца. Погребах го със собствените си ръце.
За момент загубих дар слово. Прекрасната награда ми бе грубо отнета в мига, когато протягах ръце. След малко попитах:
— Как тогава е Кладенец на Живота? По-скоро трябва да е Кладенец на Смъртта.
— Това е мястото, където ставаме отново млади — поясни бащата на баща ми. — Всеки пет години или по-често — ако желаем — отиваме там, потапяме се в него и много бързо излизаме. Ако останем вътре миг или два повече, е пагубно. Разбираш ли?
— А баща ми? Останал е вътре твърде дълго, така ли?
— Само можем да гадаем какво е направил и защо. И дали е станало по пътя към Върха или надолу. Мисля, че знам. Кладенецът се намира в последната зона преди Върха, в местност на непрекъснати бури, ветрове, дъждове и мъгли. Който тръгва към Върха, трябва да мине оттам. Според мен той е отминал Кладенеца и е продължил бързо нагоре, към Върха. Видял мястото, където живеят боговете, после тръгнал надолу и за втори път той и неговите хора са се озовали в района на Кладенеца, но този път… този път…
ДОКАТО говореше, сякаш виждах всичко с очите си — бях сигурен, че е станало така: мъгли, вихрушки и засипващ сняг, черни остри върхове, тесни пътеки, така трудни да ги следваш, граничещи с тъмни пропасти отвъд; седем изнемощели, измършавели пътници слизат от Върха, екзалтирани са от видяното там, но вече са в края на силите си. И ето, Кладенеца на Живота стои пред тях, забулен в тъмнината, като тайнствена заплаха, една пенлива яма на Трансформациите. Един по един, без да искат, те се препъват и падат в нея, заслепени от снега, който вятърът хвърля в лицата им с дяволска сила. Моментно потапяне е достатъчно, за да доведе до огромна Промяна, но отвъд нея Кладенеца предлага смърт, а не живот. Викове в мъглата, ужасни писъци, силуети на хора, които се препъват в тъмнината, хлъзгат се, падат, стават и отново падат. Баща ми търси пипнешком ръцете на другарите си, намира ги, губи ги, хваща една, опитва се отчаяно да измъкне някого от Кладенеца, а и самият той да се измъкне. Или може би, баща ми пръв е направил грешка, а останалите са се опитали да го спасят и са загинали с него…
Такава картина си представях от думите на бащата на моя баща, такива думи ми се искаше да чуя. Но истината за случилото се беше съвсем друга.