— Няколко дни по-късно — продължи бащата на моя баща, — двама души от моето Кралство, наскоро посетили Кладенеца, дойдоха и ми съобщиха, че там са видели нещо невероятно, нещо ужасно. Досетих се какво би могло да бъде и потеглих незабавно. Намерихме първо седем купчини захвърлени дрехи и денковете, почти затрупани от снега. А на ръба на Кладенеца, хванати ръка за ръка, вече безплътни, лежаха малките, крехки кости на седем новородени деца, хванати в зловеща верига и затънали в топлата кал. Извлякохме ги с дълги пръти. Погребахме ги наблизо. Когато минеш от там ще видиш седемте могили. Ако минеш.
— Ако? — с недоумение попитах аз. — Нали ми каза, че това е единственият път към Върха.
— Забрави за Върха. Остани тук.
Думите му ме стреснаха.
— Дал съм свещена клетва — възразих разпалено.
— Всички сме дали такава клетва — припомни той. — И баща ти. И аз. Мисля, че той изпълни клетвата си. Затова заплати с живота си. Аз също бях на Върха. Безполезно е. Забрави за Върха, дете.
— Казваш, че си го видял?
— Да. И се върнах. Никога повече няма да отида там. Това е едно противно място. Забрави за Върха.
Затвори се в себе си, не искаше да говори повече за тези неща. Обливаха ме горещи вълни на тревога. Мрачната история за смъртта на моя баща ме потисна и вцепени. А сега ето и сдържаните думи на бащата на моя баща за Върха. Станеше ли дума за Върха, Земянина също говореше уклончиво и неясно. Защо? Защо? Какво криеха? Усещах, че в мен се надига гняв, протегнах се към бащата на моя баща сякаш да изтегля от него отговорите.
— Противно място? Какво говориш? Защо противно? Кажи ми какво има на Върха! Кажи ми!
— Никога — отвърна той.
Спокойно изречените думи ме стиснаха като в железен обръч.
Протестирах, настоявах, но — напразно. С върховно търпение, което ме вбесяваше, той вдигна ръка в знак да замълча и все така спокойно се обърна към мен:
— Ще ти кажа само едно и нищо повече: каквото и да очакваш да намериш там, няма да го намериш. Там няма нищо друго, освен ужас. Забрави Върха, дете. Остани тук при мен.
Бях вбесен и целият треперех.
— Как е възможно да го направя? Знаеш, че съм дал клетва…
— Остани — повтори той, без да помръдне. — И живей вечно.
Взирах се в него безмълвен и треперещ. И още веднъж ми разказа, как той и неговите поданици ходят от време на време до Кладенеца на Живота, топват се за миг и стават отново съвършени и млади, защото Кладенеца връща времето назад. Уверяваше ме, че и аз мога да направя същото и да бъда завинаги млад в това чародейно Кралство на най-високите склонове на Стената, където въздухът винаги е опияняващ и мек, а снеговете по магически начин не достигат до тук. Защо да се изкачвам по-нагоре? Защо да разгадавам мистерии, които не заслужават да бъдат разгадани? Остани тук, повтаряше той. Остани. Остани.
И той сякаш успя да отключи съзнанието ми с оригиналния ключ. За мое учудване, яростта ми се уталожи и разбрах, че се подчинявам на волята му.
Той говореше и цялата ми непоколебима решителност се стопи за миг. Той говореше и всичките ми досегашни стремежи ми се сториха безсмислен. Остани, повтаряше той. Остани и живей вечно. Защо не? Добре — мислех си аз изумен. Защо пък не? Изглеждаше толкова просто. Зарежи това горчиво бреме — Пилигримството — То отне живота на баща ти, а и на още толкова много други. Не тръгвай по пътеката нагоре, дай почивка на изтерзаното си тяло. Остани тук. Остани тук. Остани. Да — помислих си. — Защо не? Изведнъж се оказа, че съм податлив на този вид изкушение, отличително за най-високите части на Стената. Остани, повтаряше той. Остани. Остани. Остани. И докато го повтаряше, като че ли ме омагьосваше или поне така си помислих тогава, защото с голямо смущение, за моя изненада, усетих, че нещо се променя в мен. Почувствах как на това спокойно място твърдостта на духа ми се огъва и омеква и се хванах да мисля. Да, Полър, защо не? Остани. Остани.
ДА ОСТАНА? Как можех да остана? Ние бяхме дали клетва.
Но клетвата ми не попречи да прекараме в лентяйство сред долината на синята трева, в подножието на последния връх, няколко седмици или може би няколко месеца, макар че нямаше причина да останем толкова дълго. Предполагам, че природата на тези височини отслабва решителността дори на най-силните: въздухът беше разреден и не бе достатъчно засищащ, затова ни атакуваше до крайна степен там, където бяхме най-уязвими. Сега, на толкова голяма височина, започвах да изневерявам на своята вътрешна природа, на безкрайния си стремеж към целта, на която аз и Трайбън се бяхме посветили още като дванайсетгодишни момчета.