— О — възкликна той, — нямам представа какво мисли Хенди за Аламир или за каквото и да било друго.
Пресегна се и пое ръцете ми в своите.
— Клетият Полър. Тъжен и нещастен Полър. Колко ми е жал за теб, стари приятелю.
Но аз не усетих голямо съчувствие в гласа му.
А тя си бе отишла наистина. Това поне беше ясно.
— Какво да правя? — попитах го аз.
— Моли се да се върне — отвърна Трайбън.
НЕ БЯХ на себе си от мъка и уплаха. Ами ако грешах относно чувствата на Хенди? Ако връзката ми с Аламир не й изглеждаше безобидна, а я приемаше като изневяра? И ако нейната ревност и болка я бяха новели към Стената, за да се унищожи, а не да става по-красива в моите очи, разбира се — за мен беше ненужно, а сигурен съм и за нея — това бе пълна глупост. Бях й разказал историята за смъртта на баща ми. Дали това не я беше изкушило. Прилошаваше ми при мисълта, че сега Хенди може би лежи в смъртоносните води на Кладенеца на Живота.
Не. И това е невероятно предположение, отхвърлих го и извадих на бял свят всички възможни аргументи против. Хенди разбираше, че никак не държа на Аламир. Знаеше колко силна е любовта ми към нея. Сигурно знаеше. А и този неин страх от смъртта, чудовищния й сън за Хенди в кутия с размер на Хенди, където лежи цяла вечност, сигурно щеше да я предпази да тръгне натам. Във всеки случай никой не се убива от ревност, никой. Това беше нещо мерзко и много глупаво. Дори изпълнилите церемонията на свещения Печат понякога си взимат любовница за известно време и никой не им казва нищо. Хенди и аз не бяхме изпълнили церемонията.
Но защо… къде…
И изведнъж се сетих. Чух гласа на Хенди да шепне от дълбините на съзнанието ми. Преди много време тя ми довери: „Искам да отида при боговете на Върха и да бъда пречистена от тях. Искам те да ме трансформират. Не желая повече да съм това, което бях. Спомените ми са твърди тежки, Полър. Искам да се избавя от тях.“
Да, това беше. Бях й приписал твърде примитивен мотив. Не банална ревност я бе прогонила, а отдавнашното й желание да отхвърли бремето на миналото, да влезе в огъня на боговете и да излезе от там неопетнена и пречистена…
Не виждах как Хенди ще успее да стигне Върха сама. Сигурно ще се загуби в мъглата и снега, докато отчаяно броди през незнайни и пусти земи и безнадеждно търси пътека, да я изведе на Върха.
Първият ми импулс бе да дам команда да се отправим за Върха и да я намерим. Но виждах колко е невъзможно. Самият аз забавих толкова много нашето тръгване, можех ли сега рязко да променя решението си и да поемем нагоре само защото моята любовница е избягала? Всички щяха да ми се смеят. Щеше да е краят ми като водач.
Не. Единственото, което трябваше да направя, бе да тръгна нагоре към Кладенеца и отвъд него, след нея сам. Да я намеря където и да е, дори ако е навлязла в зоната на Върха и да я върна. Това също не беше лесно. Пътят бе еднакво непознат за двама ни. Може би щях да оцелея в самотното си странстване нагоре, а може би — не. Щях да рискувам живота си по лични причини и по този начин излагах на опасност цялото Поклонение.
А и всички щяха да отбележат факта, че оставих Айс, Джека, Джайв и още много други да си отидат, без да направя опит да ги потърся. Защо тогава проявявам специална загриженост към Хенди? Към нейното заминаване следва да се отнеса така безгрижно, както и към другите, а не обзет от страх, да хукна да я търся.
Сковах се целия. Не можех да направя друго, освен с часове да се взирам към пътеката и отчаяно да се опитвам да измисля подходящ план.
И тогава, докато още се колебаех, препъвах и вървях по следите на отчаянието, които не водеха наникъде, Хенди се върна по своя собствена воля.
Случи се на третия ден. През цялото това време нито мигнах, нито позволих на Аламир да се приближи до мен. Почти не ядох и не разговарях. Както стоях и гледах към граничния път на Кралството, видях високо в далечината да се появява неясен силует като призрак от сънищата, окъпан от острата бяла светлина на Екмелиос. Силуетът бавно се спускаше и скоро разбрах, че е Хенди.
Но това беше една много променена Хенди.
Тръгнах към нея. Косата й беше бяла, а кожата й — с цвета на смъртта. Сега беше много по-висока, силно издължена и слаба като скелет, а плътта й бе станала почти прозрачна. Можех да видя как пулсира кръвта й. Тази нова Хенди беше тъй крехка, че можех да я промуша с пръст. Беше почти безплътна. Изглеждаше изключително уязвима и беззащитна.
— Хенди? — попитах аз, внезапно разколебан.
— Да, аз съм Хенди.