Видях черните очи на Хенди — никога не можех да ги сбъркам. Те блестяха върху изпитото, мъртвешки бледо лице на непознатата жена с вид на скелет.
— Къде си била? Какво си направила със себе си?
Тя посочи към Върха.
Погледнах към нея и присвих очи.
— Измина целия път?
— Само до следващото Кралство — уточни тя.
Едва можах да чуя думите й.
— И как изглежда то?
— Място, където никой не говори.
— О — кимнах аз. — И всичките са Трансформирани?
— Да.
— Които са загубили способността да говорят?
— Които не искат да говорят — поправи ме тя. — Били са на Върха и са се върнали, после останали да живеят там в пълна тишина. Показаха ми пътя до Върха, посочиха го без да отронят дума. Мисля, че ми показаха и пътя до Кладенеца.
— Показаха ти и как да се превърнеш в това?
— Никой не ми го показа. Просто така се случи, това е всичко.
— О! — възкликнах аз, сякаш разбирах. Но всъщност не разбирах нищо. — О, да, така се случи.
— Почувствах, че се променям. И се оставих да се случи.
Струваше ми се, че гласът й идва от страната на мъртвите.
— Хенди — викнах аз, — Хенди, Хенди…
Исках да протегна ръце и да я взема в обятията си, но се страхувах.
Стояхме известно време лице срещу лице, сякаш и двамата бяхме жители на Кралството, дало обет за мълчание. Очите й не се откъсваха от моите. Накрая попитах:
— Защо отиде, Хенди?
За момент тя се поколеба:
— Защото седим тук безсмислено, а дойдохме, за да стигнем Върха.
— Това има ли нещо общо с Аламир…
— Не — отвърна тя така, че не остави никакво съмнение в мен — съвсем не.
— О! — простенах аз. — Значи заради Върха. И все пак ти не се изкачи до там, въпреки че имаше възможност.
— Намерих пътя.
— И се върна? Защо?
— Върнах се за теб, Полър.
Думите й пронизаха сърцето ми. Сигурно щях да падна на колене пред нея, но тя ми подаде ръце. Поех ги. Бяха студени като сняг и чупливи като пръчици.
Очевидно бе преминала вид пречистване. Само това означаваше тази нейна форма. Но наранената част от предишната Хенди все още беше непокътната. Нейното Поклонение не бе приключило.
— Трябва да довършим започнатото — прошепна тя.
— Да. Трябва.
— Можеш ли да напуснеш това място?
— Да. Да.
— Ще го направиш ли? Това Кралство прилича на капан.
— Трябваше да остана тук известно време, Хенди. Не бях готов да продължа.
— Сега готов ли си?
— Да.
ИЗДАДОХ нареждане и всички започнаха да събират багажа — жалките остатъци от екипировката, незначителните запаси храна, мръсните и дрипави денкове. Сбогувахме се. Бащата на баща ми се появи на портала на двореца, мрачно и безмълвно наблюдаваше как тръгваме. И някои от неговите поданици излязоха да ни гледат. Само Аламир не видях никъде.
Гали и аз носехме тялото на Земянина. В тази високопланинска страна нямаше признаци на разлагане. Очите му бяха затворени, лицето спокойно — изглеждаше сякаш спи.
Хенди вървеше до мен в началото на колоната. Движенията и бяха сигурни и отмерени, преливаха от сила и енергия. Нейната крехкост и слабост, както си въобразих, се оказаха измама. В поведението й имаше нещо надменно, усещаха го всички. Променената й външност я правеше напълно различна от другите, както беше станало и с Транс. Но докато гротескната, разкривена фигура на Транс го правеше отблъскващ и страшен, Хенди изглеждаше облагородена, строга и величествена. Дори започвах да виждам особен вид красота в нейната странна форма.
— Ето пътят за нагоре — посочи тя.
Тясна, бяла пътека се издигаше по стръмна клисура сред високи стени от черен камък. Почти веднага ни изведе от уханния въздух и отпускащата топлина на Кралството на бащата на моя баща. Не можах и сигурно никога нямаше да мога да разбера как бяха постигнали това обаяние и прелест. Вече бяхме извън неговия обсег, отново сред лед и свирепи ветрове на най-високите планински части. Но ние приспособихме телата си, както го бяхме правили толкова пъти досега — бяхме в състояние да понесем безброй бедствия около нас.
Хвърлих поглед назад. Видях безформена пихтия, обгърната в лазурна мъгла. Бяхме се придвижили доста напред, но бях загубил чувство за преодоляното разстояние. Някъде зад нас остана ливадата със синята трева, а под нея граничната скала с Кралството на Квуз, още по-нататък — стръмните чукари на Сембитол и гнусната пещера на Кавнала, много по-назад се намираше платото на Размекнатите и всички останали, а още по-надолу скалата, която изкачихме двамата с Киларион и мястото, където Ястребите от Стената ни бяха атакували, после Варат — Царството на призраците, обвити в гъбеста плесен. А отвъд тях лежеше километричните стълбове на постовете: Хитиат, Денбайл, Сент, Хеспен, Глей, Ащен и Рощен и най-долу — нашето родно селище Джесподар: толкова далеч, че би могло да бъде на друга звезда. Сега животът ми изглеждаше като сън. Беше ми почти невъзможно да повярвам, че цели две десетки години съм живял на равно, шумно, изпълнено с хора място, там долу, където дърветата блестят от влага, а въздухът е гъст и влажен като в сгорещена баня. Единственият ми живот сега бе Стената и така беше от толкова дълго време, че всичко предишно ми изглеждаше нереално. Всичко, през което минахме досега, избледняваше в тази нереалност. Нищо друго не беше действително и стабилно, освен бялата пътека под краката ми, клисурата от тъмен камък около мен и покривът от гъсти, застрашително надвиснали гъсти и плътни черни облаци като парчета желязо.