Стигнахме до Кралството, в което никой не говори. Беше разположено на малко закътано място, като гнездо от ниски каменни върхове встрани от главния път. Щях да го отмина без да го забележа, но Хенди го посочи и ми обясни, че хората там живеели в процепите и пукнатините на камъните. Не спряхме при тях. За момент зърнах няколко изключително високи, ръбати, мършави фигури да се движат наблизо по един от каменните върхове, но внезапно вятърът ги обгърна в поток от мъгла и повече не ги видях.
Наблизо имаше и друго малко Кралство. Кралят му беше роб, носеха го непрестанно на носилка, защото му бе забранено да докосва с крак земята или изобщо да прави нещо сам. По-нагоре се простираше Кралство, управлявано от трима крале. Те се наслаждаваха на всички удоволствия, но ако един от тримата умреше, другите двама трябваше да бъдат заровени с него в гроба живи. По пътя имаше и други Кралства, но минавахме на разстояние от тях, защото всички тези странности ме тревожеха. Не можех да повярвам, че Стената е поразила толкова много хора, но като си помислиш, че от хиляди години изпращаме нашите Четирийсет в планината, а не сме само ние — и други селища го правят — и колко от тях се завръщат. Смъртта покосява мнозина, а Кралствата поглъщат останалите.
Някога баща ми бе минал от тук, както и бащата на моя баща и още много от моите предци.
— Това е пътят към Кладенеца на Живота — уточни Хенди.
Показа ни прорез в клисурата, откъдето се отбиваше пътека, извита нагоре към острозъба скала, чийто връх чезнеше в тавана от непрогледни облаци. Потреперих не само от студа, който ни хапеше безмилостно.
— От тук ли трябва да минем? — попитах аз, макар да знаех отговора.
— Това е единствената пътека — каза простичко Хенди.
Планината се стесняваше, стесняваше и накрая ми се стори, че се изкачваме към върха на игла. От тежките облаци ни връхлитаха ледени ветрове и ни блъскаха като с юмруци. Скупчихме се на пътеката. Чудех се дали тези удари няма да ни пометат и да отнемат живота ни. Бляскаха светкавици и избелваха всички цветове на това несигурно, скалисто място, но след тях не чувахме тътен или гърмеж. Преминавахме през местност, където само най-твърдите можеха да издържат. Отново планината ни проверяваше дали бяхме достойни за нейните изпитания.
Падна нощта. Тежкият покров на облаците не ни позволяваше да различаваме ден от нощ. Бляскавата Марилема отново изгря и освети нашия път. Отгоре огряваше облаците така, че през тях преминаваше само мъгляв пурпурен отблясък. В тъмните часове с усилие продължихме изкачването под мъждукащата червена светлина. Изглежда бяхме преминали в състояние, при което можехме да не спим.
Все пак спряхме, събрахме се накуп да си поемем дъх и да разменим ободрителни думи. Но броят на хората ни не беше същият. От Кралството на бащата на моя баща тръгнахме двайсет и двама — десет мъже, единайсет жени и Транс, двайсет и втория. Сега изглеждахме по-малко. Започнах бързо да броя — осемнайсет.
— Къде са другите? — попитах аз. — Кой липсва?
В разредения въздух мозъкът ми работеше трудно. Наложи се няколко пъти да пробягам списъка преди да открия отсъстващите: Даян Певеца, Фесилт Винарката, Брес Дърводелката. Да не са паднали от пътеката? Или са си отишли под натиска на бурята? Може би безшумни пипала от скалните пукнатини са ги сграбчили от нашите редици? Никой не знаеше. Никой. Сега бяхме девет мъже, девет жени и Транс. Успях да преведа до прага на Върха по-малко от половината от моите Четирийсет. Срамувах се от голямата загуба. И все пак, колко водачи бяха успели да доведат дори толкова чак дотук?
Не можеше и дума да става да се връщаме да търсим изчезналите. Чакахме ги два часа, но по пътя зад нас нямаше и помен от тях. Продължихме.
Започна да се зазорява. През тавана от мъгла не виждахме горещото бяло кълбо на Екмелиос, но усетихме промяната на светлината в здрача. И тогава на хоризонта пред нас забелязахме лъч — оранжев и непознат. От нашия път, точно към лъча водеше тясна пътека.