Отдадох се на студа, сякаш беше топла завивка. Прегърнах го като моя любовница. Навлизах все по-дълбоко навътре в студа, сякаш бях дошъл единствено, за да го открия. Нямаше градация за него — беше абсолютен студ, неопровержим студ, съвършено постижение на студа. И това ни успокояваше по някакъв начин. Колкото и по-нагоре да се изкачваме, не можеше да стане по-студено. И така ние продължихме спокойно, почти претръпнали, по невидимия каменен склон, който ни водеше към крайната точка на нашето Поклонение.
НЕ МОГА да кажа колко трая последния етап от изкачването. Минута, година, стотици десетки години — беше все едно. Когато изкачваш Коза Сааг, си във време, което е извън времето.
Около нас ставаше все по-бяло. Не можех да видя вече нищо, дори Тиса, която беше точно пред мен. Спрях се. Не от страх — бяхме в Царството, където страхът не значеше нищо — а просто защото ми се стори, че е по-разумно да спрем. Стоях неподвижно, времето нямаше измерение, така че може да съм стоял десетки хиляди години.
Неочаквано почувствах напрежение около дясната си ръка, сякаш въздухът там се бе сгъстил. Постепенно схванах, че Тиса се е върнала и държеше китката ми с две ръце. По необясним начин разбрах какво трябва да направя — пресегнах се с другата си ръка назад и заопипвах в гъстия въздух докато намерих ръката на Хенди. Така направиха всички — навързахме се във верига, подобна на онази, която видяхме при хората-паяци на Сембитол. Тиса ме дръпна леко и аз направих крачка напред. После отново ме дръпна и аз направих още една, и още една, и още една.
През цялото време виждах само безкрайна белота.
Още една стъпка и всичко се промени. Белотата се промени и изчезна. Ярка слънчева светлина се втурна към нас сякаш боговете търкулнаха Екмелиос в краката ми. Тиса ме изтегли напред, аз издърпах Хенди, тя издърпа Трайбън и така по веригата един по един излязохме от мъглата на равно, открито място, заобиколено от всички страни с тесни сивкави скални върхове.
Тиса пусна ръката ми, извърна лице към мен и ние се взряхме един в друг. Очите й бяха кръгли като луни, блестящи вадички от сълзи се стичаха по скулите й. Тя се усмихваше, както никога не я бях виждал да се усмихва. Каза нещо, ала вятърът го отнесе преди да стигне до ушите ми. Тук отново имаше вятър и той пробождаше на тласъци при всеки свиреп повей. Кимнах, сякаш бях разбрал и усетих, че и по моето лице шуртят сълзи като отприщен бент и предадох на Хенди онова, което ми каза Тиса, макар че не бях я чул, не чувах дори собствения си глас, когато изговарях думите.
— Да — Хенди също кимна.
Беше разбрала. Всички разбрахме. Бяхме преминали през всички Кралства на Стената и сега бяхме на покрива на Света. Бяхме в дома на боговете, на Върха на Коза Сааг.
В ТОЗИ ПЪРВИ МИГ на захлас се размърдахме, като че ли спящи хора се събуждат просто в друг сън. Светлината бе толкова ярка, че се забиваше подобно копия в очите ни, а въздухът — сух, остър и кристален, невероятно студен, не приличаше много на въздух.
Постепенно започнах да виждам по-ясно.
Мястото беше по-малко отколкото очаквах. Върха. Предполагам, че човек може да го обходи от единия до другия край за няколко часа. Представях си изтънено скално острие на Върха на Стената, нещо като шило или свредел и отдолу той наистина изглеждаше така. Но на нас, които стояхме на него, ни приличаше по-скоро на плато, отколкото на иглен връх. Малко или много имаше кръгла форма, а наоколо бе обградено със скална палисада от груби острозъби канари. Небето беше по-скоро черно, отколкото синьо, звездите светеха посред бял ден, а също и две от луните. Под нас огромна плътна преграда от облаци скриваше Света, така че бяхме изолирани в едно Кралство на пустош и студ.
Но горе не бяхме сами. Вдясно, недалеч от нас, стоеше чудновата бляскава къща — бих казал по-скоро машина, отколкото къща, защото цялата бе от метал и стоеше върху две свързани подпори като гигантско насекомо, което ще тръгне всеки момент. Имаше нещо подобно на прозорци и видяхме, че от там надничат лица. Доста по-далече вляво забелязахме втора къща или по-скоро руините й, защото бе разядена и изгнила, превърнала се в овехтял, разкривен, разнебитен сандък с големи дупки по металните стени. Беше много по-голяма от по-новата, разположена близо до нас.