Вече споменах — бях млад и невеж. Не разбирах истинската цел на Пресяването.
И така, стоях неподвижен като дърво, стараех се да не треперя, докато Учителите се движеха между нас. Докосване и Моклин — високото стройно момче, най-силният атлет в селището, и както се говореше, най-добрият още от времето на Транс — отпадна. Докосване и глупавата Елит бе освободена. Още едно — и Балиганд — най-младият син на старейшината на Къщата на Певците, замина. Един след друг. Докосване след докосване…
Какъв беше критерият? Разбирах защо отхвърлиха Елит — умът й беше като на дете и тя щеше да загине на Стената. Но защо докоснаха прекрасния Моклин? Защо отсяха Балиганд, чиято душа беше чиста като планински извор? И така продължи пресяването на някои, които очевидно не бяха подходящи и на някои от най-добрите млади хора в селището. Аз наблюдавах как отхвърлените се отдалечават като зашеметени. Тръпки ме побиха като видях как Учителя, който беше на нашия ред, се отправи без да бърза към моята редица и то право срещу мен. Това беше Бетрол, най-големият брат на майка ми. Всички Учители бяха мъже от моята фамилия — нямаше как, аз бях член на клана на Стената. Затова и всички знаеха, че бях заслепен от идеята за Стената. Недалновидно, глупаво и прибързано, по детски бях разказвал на всички наляво и надясно, че искам да видя Върха. Те просто се усмихваха. Дали не ги бях ядосал с моето самохвалство? Дали не бяха решили да ми дадат един добър урок?
В тези няколко минути аз умирах хиляди пъти. Милиони пъти съжалих, че не съм се родил в друга Къща, че не съм Дърводелец, Музикант, дори Метач, така че никой от Господарите да не знае какво тая в душата си. А сега Бетрол щеше да ме докосне, само за да пречупи моята безочливост. Знаех, че ще го направи. Сигурен бях. И аз се заклех тогава, че ако той го направи, ще го убия, а после, още преди луните да изгреят тази вечер, ще убия и себе си.
Стоях вкаменен, с неподвижен, втренчен напред поглед.
Бетрол мина покрай мен, без дори да ме погледне и продължи надолу покрай редицата.
Сълзи на облекчение се стичаха по бузите ми. Всичките ми страшни и кошмарни мисли, слава богу, се оказаха безпочвени. Но тогава си помислих. Ами Трайбън? Аз бях толкова угрижен за моята съдба, че дори не се сещах за него. Обърнах се и погледнах зад мен надолу по съседната редица, точно на време, за да видя как Учителя минава покрай дребния Трайбън, като че ли той изобщо не е там и се пресяга да докосне по рамото едно едро момче със здраво телосложения тъкмо зад него.
— Не разбирам нищо. Какъв е смисълът? — попитах Трайбън, когато Пресяването свърши.
Докоснати бяха сто и осемдесет от нас. Останалите продължаваме да бъдем Кандидати.
— Моят крак е недъгав, дразня хората със своята самоувереност, а ти не можеш да пробягаш и хиляда крачки без да ти прилошее. Да не говорим, че плашиш хората с проницателния си ум. И въпреки всичко те ни пропуснаха, а докоснаха такъв като Моклин, най-добрият катерач от трима ни. И Балиганд — най-симпатичния и разумен човек, когото познавам. Какво ги ръководи при избора?
— Това е загадка, — разсъждаваше Трайбън — но едно е ясно. Пресяването не е наказание, а награда.
Зяпнах го слисан.
— Какво искаш да кажеш?
— Че някои от нас са твърде добри, за да бъдат изпратени в Планината.
— И все пак не разбирам.
Трайбън въздъхна дълбоко и тежко както само той умееше:
— Всяка година изпращаме нашите Четирийсет Пилигрими и знаем, че повечето ще умрат на Стената, а който евентуално се завърне, ще бъде променен, както неизменно се е случвало с всички преди него. И в бъдеще единствените му занимания ще са да се спотайва, да съзерцава и да се моли, като все повече губи връзка с останалите. В тази игра ние никога не печелим. Изпращаме ги горе, за да научим нещо от боговете, а по някаква причина все не успяваме. Никой участник в Поклонението не е в състояние да играе съществена роля в живота на селището. Никой, с изключение само на Първи Катерач. Съгласен ли си?