— Защо го казваш? Винаги има надежда, Хенди, поне докато дишаме и живеем.
— Надежда за какво? Че независимо от всичко, Креш, Тиг и Санду ще се появят и ще ни приласкаят в обятията си? Че на небето ще видим Земята на Двойниците? Че животът ще бъде хубав, приятен и спокоен?
— Животът е такъв, какъвто го направим — отвърнах аз. — Мисля, че Земята на Двойниците е нечия хубава приказка. А Креш, Тиг, Санду и всички останали със сигурност съществуват, но вероятно някъде далеч, много далеч от погледа ни. Някои, които не знаят истината, са измисляли легендата, че живеят на Върха. Мит и нищо повече. Защо всесилните ще предпочетат това непоносимо, скалисто място, когато могат да си изберат място навсякъде из Небесата.
— Казват, че Първия Катерач е бил тук. Първия катерач, когото ние почитаме.
— Той е живял много отдавна. С течение на времето разказите за него са изопачени. Той е намерил тук мъдри същества от друг свят и те са му дали полезни знания. Негова ли е вината, че ги смятаме за богове?
— Не — отвърна тя. — Мисля, че не. В известен смисъл те са били богове. Или поне можем да мислим за тях като такива. Но както каза ти, това е било много отдавна.
За момент тя потъна в собствените си мрачни мисли. После ме погледна отблизо и попита:
— Полър, какво ще правим сега?
— Не знам. Ще се върнем в селището, предполагам.
— Искаш ли?
— Не съм сигурен. А ти?
Тя поклати глава. Повече от когато и да било приличаше на призрак и беше толкова далечна и толкова недостижима за мен, колкото звездите, макар че стоеше редом. Струваше ми се, че мога да видя през нея. — В това селище нямам дом — въздъхна Хенди. — Когато ме откраднаха, го загубих завинаги, а после винаги съм се чувствала чужда.
— Значи ще останеш в някое от Кралствата?
— Вероятно. А ти?
— Не знам. Вече нищо не знам, Хенди.
— Например Кралството на бащата на твоя баща. Ти го хареса. Можеш да се върнеш там. И двамата можем.
Свих рамене.
— Може би да. Може би не.
— Или в някое от Кралствата по-надолу, което не сме видели, вървейки нагоре. Някое хубаво място, не прекалено странно. Не като онези на Кавнала или Квуз.
— Можем да си направим и наше — подхвърлих, ей така, без да имам нещо предвид, защото все още не бях съставил план, никакъв план. — На Коза Сааг има много място за нови Кралства.
— Искаш ли? — в гласа й прозвуча нотка на нетърпение.
— Не зная. Не зная нищо, Хенди.
Чувствах се изпразнен като куха черупка. Днешните разкрития унищожиха сърцето ми. Не беше чудно, че Хенди ме попита дали ще се самоубия. Не бих го направил, не. Но какво щях да правя все още нямах никаква представа, никаква.
25.
Разбира се, въпреки всичко, Трайбън отишъл на древния кораб още същата нощ. Щом станало достатъчно тъмно, за да не го види никой, той се измъкнал. Трябваше да го предвидя. От онази страна на полето дежуреше Киларион, но Трайбън е успял да мине някак си незабелязано и бързо притичал в тъмнината.
Разбрах го едва след като чух гласове някъде наблизо, приглушен вик, шум от боричкане, писък от болка.
— Пусни ме, идиот такъв! — извика някой.
Беше гласът на Трайбън.
Отворих очи. Лежах, сгушен самотно на спалната рогозка в края на лагера нито заспал, нито буден и се опитвах да превъзмогна студа. Нямаше жена при мен. След Трансформацията на Хенди не бяхме спали на едно място и не бях правил Промени.
Скочих в просъница и на лунната светлина различих очертанията на Трайбън: той се мяташе здраво заловен за врата от някой много по-голям от него. Разбрах, че е Талбол — на пост в тази част на лагера.
Изсъсках остро:
— Какво става? Какво правите вие двамата.
— Кажи му да се махне — изръмжа Трайбън със сподавен глас.
— Тихо! Ще събудите целия лагер!
Спуснах се към тях и плеснах ръката на Талбол, за да го пусне. Трайбън отстъпи няколко крачки като гледаше навъсено.
Талбол също беше сърдит:
— Промъква се в лагера посред нощ без да каже дума. Откъде да знам, че не е някоя от онези маймуни, дошла да ни нападне?
— На маймуна ли ти приличам? — засегна се Трайбън.
— Не искам да ти казвам на какво…
Махнах му да млъкне и го изпратих отново да продължи обиколките. Трайбън разтърка гърлото си. Бях ядосан, но ми стана смешно, все пак бях повече ядосан.
— Е? — попитах след малко.
— Ходих там.
— Да, въпреки изричната ми забрана. Ти ме смайваш, Трайбън.
— Трябваше да го видя.
— Да. Разбира се. Е, и?
Вместо отговор, той тръсна пред мен някакъв тъмен, безформен предмет.