— Ето! Това е божествен предмет. Корабът е пълен с такива неща, Полър!
Взех го. Беше разядена метална плочка с размери три на четири пръста. Вдигнах я към слабата лунна светлина на Тибиос и макар трудно, успях да различа надпис със знаци, каквито не бях виждал.
— Това е писменост на Земяните — обясни Трайбън. — Изрових я от пода на кораба.
— Какво пише?
— Откъде да знам? Не мога да разчитам техните знаци. Но разбери, Полър, там има цяло съкровище от предмети на боговете. Разбира се, всичко е изпочупено, ръждясало, негодно за употреба, но ти просто трябва да видиш колко са старинни. Сигурно са ги използвали истинските Земяни! Онези, които ние боготворим като Креш и Тиг и…
— Не говори така — раздразнено го прекъснах. — Земяните са учители, не богове. Боговете са много по-висши създания и от Земяните, и от нас.
— Както искаш — сви рамене Трайбън. — Утре сутринта ще дойдеш ли с мен да проучим кораба, Полър?
— Вероятно.
— Най-добре е да отидем всички. Земяните може да ни създадат неприятности. Имам предвид онези от бърлогите в скалите. Докато бях там видях няколко да се спотайват около кораба. Струва ми се, че за тях той е някаква гробница. Направили са нещо като олтар, украсен с клончета и струпани около него боядисани камъчета и когато се приближих да го разгледам, видях, че те горят стръкчета суха трева и пеят нещо монотонно.
Погледнах го втрещен.
— И ти се напъха право при тях? Те можеха да те убият.
— Не мисля така. Подозирам, че са по-изплашени от нас, отколкото ние от тях. Сигурно са имали горчив опит с Пилигрими преди. Щом ме забелязаха, скочиха и се втурнаха да бягат. Така че влязох безпрепятствено в кораба и никой не се появи. Но скоро ще проумеят, че не сме кой знае каква заплаха за тях и тогава…
— Полър? — чу се друг глас.
Огледах се. Беше Тиса. Дори в лунния полумрак можех да видя страха, блеснал в очите й. Ноздрите й потрепваха сякаш подушваше опасността във въздуха.
— Какво има?
Тя погледна Трайбън с безпокойство.
— Трябва да ти кажа нещо — промълви тя.
— Кажи.
— Но той…
— Можеш да говориш пред Трайбън. Знаеш, че му имам доверие, Тиса. Не се отнася лично до него, нали?
— Не. Не.
Тя се приближи по-близо, разтвори ръката си и показа малък блестящ талисман.
— Докосни го — прошепна Тиса.
Трайбън започна да си мърмори нещо и с любопитство се наведе да го разгледа. Раздразнен го изблъсках встрани и сложих върха на пръста си върху малката гравирана скъпоценност. Повърхността бе топла.
— Какво е това? — попитах аз.
— Това е талисман Санта-Нила. Принадлежал е на майка ми, а преди това на нейната майка. Когато наблизо има опасност, започва да свети.
— Искаш да кажеш, че това е мисловно-сетивно съоръжение, което може да улови… — подхвана Трайбън.
— Не сега, Трайбън — прекъснах го нетърпеливо, а Тиса попитах:
— Каква опасност? От кого?
Отдавна вече се бях научил да приемам на сериозно предчувствията на Тиса. Посочих звездния кораб на Земяните и попитах:
— От тях ли?
— Не, не мисля. Струва ми се, че е от нас. Но не съм сигурна. Полър, чувствам предателството във въздуха. Това е всичко, което знам.
— Можеш ли да направиш заклинание, за да ти подскаже нещо? Как мислиш?
— Ще се опитам.
— Иди тогава. Виж какво можеш да научиш.
Тя тръгна. Седях смутен до спалната си рогозка нямаше да мога да заспя повече — и се чувствах обсаден от неразрешими проблеми, проблеми извън възможностите ми да ги проумея. Известно време Трайбън остана с мен, утешаваше ме, засвидетелстваше приятелство си и тълкуваше проблемите. Правеше го за добро, но самият той бе изпълнен с противоречиви мисли, така че накрая получих главоболие и твърде малко успокоение. Затова скоро го отпратих.
После дойде Хенди. Тя също не можеше да спи тази нощ.
Коленичи и пъхна ръка в моята — бе странно променена ръка, безплътна, суха и хладна, ръка на скелет. Задържах я, макар да се боях да не я стисна прекалено силно. Радвах се, че дойде при мен, но умът ми бе изтерзан от смут и безпокойство от разкритията горе на Върха. Не можах да й кажа нищо. Бях потопен в хаос от мисли.
— Трябва да се махнем от тук още при изгрев-слънце — каза тя. — Тук няма нищо друго за нас, освен скръб, Полър.
— Изглежда е така — съгласих се аз.
Едва разбирах какво ми казва.
— И усещам, че още по-голяма мъка ни очаква.
Без да я гледам, с безизразен глас, без любопитство я попитах:
— Така ли? И Тиса каза същото. Да не си се Трансформирала в Санта-Нила, Хенди?
— Винаги съм притежавала малко сила — призна тя. — Само малко.
— Така ли? — попитах аз, без особен интерес.