Но аз не бях забравил ужасната гледка как горе на скалата Транс удря крехката и беззащитна Тиса. Мисълта за зверското злодеяние възвърна силите ми. Застопорих се стабилно в една пукнатина на скалата, стъпих твърдо със здравия си крак, а недъгавия подпрях във вертикална плоча, така че Транс не можеше да ме изблъска повече напред към ръба. Известно време, вкопчени здраво, силите ни бяха равни, без някой да може да помръдне.
Тогава започнах да го извивам.
Залюлях го силно, после го повдигнах и здравият му крак увисна, а деформираният стоеше гротескно на земята. Когато го хващах, той ме погледна и дори тогава се усмихваше, предизвиквайки ме да направя най-лошото. Преместих хватката си и обхванах гърдите му, вдигнах го още по-високо.
Той все още държеше по-дългия си крак забит в пукнатина на скалата и се държеше на него като на котва. С всичка сила го ритнах със здравия си крак и го откачих. Завъртях се на недъгавия си крак и го хвърлих от планината. Докато го вдигах и хвърлях, той издаде само един звук, но дали беше смях, дали плач от ярост или страх, не мога да кажа. Миг-два се рееше във въздуха и се взираше в мен. Изглеждаше по-скоро развеселен, отколкото уплашен, после видях как започна да се снижава. Движеше се надолу като падаща звезда: бързо премина през мъглата, от него блесна някаква ярка светлина и аз успях да видя спускането му — блъскаше се в скалите ту тук, ту там, два-три пъти или повече и отскачаше от тях. После пластовете мъгла се затвориха над него, изгубих го от погледа си и за щастие не видях как е продължил да пада в мъгливите дълбини надолу към бездната. Представих си го как пада цял ден, от сутринта до пладне, от пладне до здрач, как пада и изминава цялата височина на Стената, целият обхванат от пламъци и пада докато и последната прашинка пепел от него стигне до основата, до километричния стълб Рощен, до самите граници на нашето селище. Клекнах на ръба на най-високата точка на Стената и гледах отгоре, но вече не можех да видя как Транс пада, пада, пада, през целия път.
Останал без дъх, станах, огледах се полузашеметен и изумен от стореното.
Три-четири разкривени животни, които все още наричах „богове“, се виждаха наблизо, огрени от първите лъчи на зората. Идваха бавно към мен и никак не можех да разбера какво целяха — дали искаха да ми сторят зло, или просто да видят какво представлявам.
И докато стоях срещу тях, срещу онези, които смятах, че са нашите богове, разбрах, че съм осквернил най-святото от всички места, че бях извършил убийство на самия Връх. Няма значение, че заради престъплението срещу Тиса, Транс си заслужи смъртното наказание — аз нямах правото да му го наложа.
При тази мисъл покруса и изумление помрачиха разсъдъка ми и за момент загубих представа кой съм и къде съм. Знаех, само че съм виновен, защото извърших най-чудовищното престъпление и трябва да бъда справедливо наказан. А боговете пристъпваха към мен, за да приемат изкуплението и да отсъдят възмездието.
Чаках ги с радост. Приготвих се да коленича пред тях. Въпреки всичко, което научих за тях, щях да коленича.
Но когато бяха само на няколко крачки от мен, се вгледах в грубите им лица с увиснали бърни, взрях се в бездушните им празни очи и разбрах, без никакво съмнение, че Земянката ни бе казала истината, че това не са богове, а само изроденото поколение на боговете, ужасяващи, кошмарни подобия на богове. Не дължах никаква почит на тези същества, нито живота си. И мястото, което обитаваха, далеч не беше свято, както вярвах в началото на моето Поклонение. Може би някога е било свято, но сега със сигурност не беше. Нямаше каква вина да изкупвам.
Вече знаех какво трябва да направя. Поколебах се за миг. И тогава се появи Хенди. Вървеше към мен.
Обърнах се към нея и по лицето ми тя разбра какво се готвя да извърша. Кимна ми.
— Да, Полър! Хайде! Да! Направи го!
Беше казала да. Направи го. Това ми стигаше.
За момент изпитах жал към тези тромави същества, останки от великите си предци, които ни бяха цивилизовали. Но съжалението ми се стопи и се превърна в омраза и презрение. Бяха ми ненавистни. Бяха чудовищни. Със самото си присъствие оскверняваха това място. Втурнах се към тях и се врязах яростно помежду им. Сграбчих един, вдигнах го високо, сякаш беше безплътен — той бръщолевеше, лигавеше се и сумтеше — и го запратих далеч от мен, в празното пространство. После сграбчих втори, трети и докато те се суетяха около мен, обезумели от ужас, ги изхвърлях през ръба на скалата, долу в пропастта по протежение на Стената, за да споделят участта на Транс. Мълчаливо стоях до ръба, дишах тежко, не гледах наникъде, не мислех за нищо, не чувствах нищо. Нищо. Хенди ме докосна много нежно. Бях й благодарен.