За мен това нямаше значение. Каквото и да стане, аз бях определил своя път, бях му се посветил. Възнамерявах да успея там, където на другите не им бе провървяло.
Признавам обаче, че независимо от всичко, се опитах да разпитам Кайто какво е видял и направил. Беше три дни след завръщането му. Още не се бе установил в Кръглата Къща и се шляеше из улиците. Намерих го близо до винарната на Бату Майт, хванах го под ръка и го въведох вътре, за да изпием по няколко купи младо златисто вино. Изглеждаше доволен — смееше се, намигаше ми, сръгваше ме с лакът. След втората купа се наведох към него и прошепнах с тих глас, така че Бату Майт да не разбере какъв грях вършех:
— Кажи ми, Кайто, какво видя там горе? Как изглежда?
Кайто сграбчи здраво китката ми, три пръста отгоре и три отдолу, точно както Трайбън правеше понякога и разклати ръката ми толкова силно, че аз разлях виното.
— Богове! — изкрещя той — Дървета! Въздух! Огън!
— Да, зная, но…
— Огън! Въздух! Дървета! Богове!
И после с мек умоляващ глас добави:
— Купи ми още вино и ще ти кажа останалото.
Очите му светеха с блясъка на лудостта.
Купих му още вино. Но той не каза нищо, което можеше да ми е от полза, нищо по-различно от вече чутото.
Споделих с Трайбън какво съм направил. Той ме смъмри.
— Завърналите се са свещени — напомни ми той. — Трябва да ги оставим да вървят необезпокоявани по своя път.
— Зная. Исках само да разбера как изглеждат нещата на Стената.
— Ще почакаш и ще видиш.
ВРЕМЕТО минаваше, навлизахме в последните години от втората десятка, наближавайки средата на нашия живот — годината, когато се извършва Поклонението. Бяхме достатъчно големи, за да извършим церемонията на Печата, достатъчно възрастни, за да имаме деца вместо просто да се съвокупляваме за удоволствие. Но за мен Поклонението беше всичко. Поклонението и тайнствата от Кралствата на Стената.
Отново дойде десетият ден на Оргулет — ден за поредното Пресяване. Останахме хиляда и осемстотин — все още значителен брой, но по-малко от половината Кандидати, които бяхме в началото. На Полето на Пилигримите стояхме в редици от по дванайсет дузини, Учителите минаваха между нас и ни докосваха както преди. Но този път не се страхувах. Бях се справил с всички изпитания до тук, бях усъвършенствал всички умения: щеше да бъде лудост да ме отстранят от Поклонението. И наистина, Учителя мина край мен, мина и край Трайбън. Но двеста от нас бяха отстранени без никакви обяснения.
Беше ми мъчно за тях. Те не бяха проявили страх, не бяха показали физическа слабост, не се бяха разколебали в целта. И въпреки всичко, ги докоснаха. Бяха страдали в предпланинската местност, както бях страдал и аз, бяха се катерили по въжета и бяха забивали нокти в голите скали, и все пак ги докоснаха. Наистина ми беше мъчно за тях, но не много. Още двеста си отидоха и аз бях с двеста места по-близо до избора на Четирийсетте.
Тази трета година от нашите изпитания беше най-тежка — сякаш плувахме в огнено море. Всички наши недостатъци и грехове бяха изпепелени. Измършавяхме, загрубяхме, покрихме се с белези, болеше ни всеки мускул от тялото.
Ставахме със зората и се катерехме по страховитите зеленокаменни чукари между Ащен и Глей, в източния край на Стената, раздирайки се до кръв на хиляди места по назъбените хребети. Ловяхме с голи ръце дребни животни и ги ядяхме сурови. Изравяхме корени и ги глозгахме заедно с пръстта. С камъни замеряхме птички, за да ги повалим и ако не успеехме да ги уцелим, оставахме гладни. Пълзяхме в кал и треперехме под бръснещи дъждове. Биехме се с чепати сопи, за да се научим да се отбраняваме от зверовете и демоните, за които разправяха, че обитавали тази планина. Измърсени до степен да не понасяме собствената си миризма, се къпехме в реки толкова ледени, че водата сякаш обгаряше кожата ни, а нощем лежахме будни върху голите нащърбени камъни, все едно, че бяха постеля от меки листа.