Мнозина умряха. Падахме от издадени оголени скали, силни потоци ни влачеха и ни отнасяха надалеч, по погрешка ядяхме отровни плодове, в дивата пустош чезнехме в агония с подути кореми, повръщахме черна жлъчка. Самият аз станах свидетел на най-малко пет-шест смъртни случая. Две от момчетата познавах от детството си.
Други не можаха да понесат напрежението и се оттеглиха от изпитанията. Нашите наставници непрекъснато ни повтаряха:
— Не е срамно да се оттеглиш.
Всеки, който можеше да повярва на тези думи, се възползваше с радост от шанса. До края на четвъртата година останахме само четиристотин. Само че сега в десетия ден на Оргулет нямаше Пресяване. В този момент щеше да бъде много жестоко да отпратят когото и да било. Вече ние сами се пресявахме — всекидневно редовете ни оредяваха поради изтощение, болест, страх или просто лош късмет.
Още веднъж моето самочувствие бе разколебано. Преживях толкова тежки моменти, че почти бях сигурен, че ще се проваля. Обсебен от съмнения, накрая отидох в магазина на Тиса Магьосницата да си купя заклинание за успех. Самата Тиса беше Кандидат и всички смятаха, че тя има добри шансове. Предполагах, че би се радвала да ме види сред Четирийсетте, затова ще ми даде добро заклинание.
В началото обаче Тиса се държа студено с мен. Беше заета и се движеше нагоре-надолу из магазинчето, местеше разни неща по тезгяха и се правеше, че няма време.
— Сега съм заета с едно проклятие, трябва да го приготвя преди да падне нощта — промърмори тя и погледна встрани.
Но аз настоявах.
— Моля те, Тиса, моля те. Иначе Учителите сигурно ще ме докоснат при следващото Пресяване.
Погалих ръката й и сврях лице в косата й. Носеше тънка лека дреха с втъкана златна нишка и обточена с мистични знаци, която добре подчертаваше формите на рамената и бедрата й. Изразих възхищението си от стройното й гъвкаво тяло, от красивите й кехлибарени очи. До този момент няколко пъти бяхме заедно като мъж и жена, макар че тя винаги идваше с неохота. Имаше нещо особено в прегръдките й, нещо, което ме караше да изтръпвам, нещо, от което оставах по-скоро озадачен и неспокоен, отколкото задоволен. Но независимо от всичко тя беше красива по свой изящен начин и аз й го казах.
Тя ме посъветва да си спестя ласкателствата, както впрочем беше правила много пъти преди. И все пак изглежда, че омекна малко. На края, след много увещания я придумах, и тя направи магията: трябваше да смеси моя и нейна урина и да я разпръсне зад Ложата на Пилигримите, нашепвайки специални слова. Знаех, че това е едно добро заклинание. И наистина беше. Дори не ми взе пари.
Отново ме обхвана оптимистично настроението. Всичко вървеше добре. Никога не се бях чувствал по-щастлив и по-изпълнен с живот. При тези изпитания недъгавият ми крак нямаше никакво значение. Изобщо не беше препятствие, защото вместо грация аз притежавах сила, вместо бързина — ловкост и самоотверженост за трима. Трайбън все още беше сред нас. Вече не се учудвах — през тези години той изненадващо възмъжа, дори загрубя и никой вече не можеше да го нарече слабак, макар че на мен още ми се струваше крехък и лесно уязвим. Вътрешният му пламък го тласкаше напред. И двамата знаехме, че ще оцелеем и ще издържим до края.
Но както и преди Трайбън показваше своите чудатости. Един ден най-неочаквано ме попита:
— Кажи, Полър, животът има ли някакъв смисъл?
Винаги в такива случаи ми идват на ум редове от катехизиса:
Нашата цел е да отидем при боговете на Върха, да им засвидетелстваме нашата почит, така както Първия Катерач ни е учил да правим — издекламирах аз. — И да научим полезни неща от тях, както Той е направил, и да ги донесем тук долу, за да обогатим нашата раса.
— Какъв е смисълът да го правим?
Катехизисът не ни даваше отговор. Озадачен, аз се впуснах в размишления:
— Хм, за да можем да живеем по-добър живот.
— А какъв е смисълът?
Започваше да ме ядосва. Смушках го с ръка.
— Престани — сопнах се аз. — Като децата си — непрекъснато питат „Защо, защо“, колкото и да им обясняват. Какъв е смисълът наистина? Ние искаме да живеем по-добре, защото е по-хубаво, отколкото да живеем зле.
— Да, да, разбира се.
— Защо се изтощаваш с такива безсмислени въпроси, Трайбън?
Той замълча, после рече:
— Нищо няма смисъл, Полър. Всичко е безсмислено, ако го погледнеш отблизо. Ние казваме „Това е добро или това е зло, или боговете желаят това, или онова“, но откъде го знаем? Защо едното е добро, а другото е зло? Защото го казваме ние? Или защото боговете казват така? Откъде знаем какво казват те? Никой от моите познати не ги е чувал да говорят.