— Достатъчно, Трайбън!
Когато тези настроения го обхванеха, започваше да води безкрайно и непонятно разследване — на никого не хрумваха такива мисли — и нямаше спиране, докато не стигнеше до заключение, което сякаш нямаше никаква връзка с първоначално поставените въпроси.
Сега той заключи:
— Въпреки че нищо няма значение, убеден съм, че сме длъжни да търсим смисъла. Съгласен ли си?
Въздъхнах.
— Да, Трайбън.
— Трябва да се изкачим на Стената, защото мислим, че боговете го желаят, а ние се надяваме да придобием знания, които ще направят живота ни по-добър.
— Да, разбира се. Това е общоизвестно.
Очите му пламнаха:
— Но сега проумях, че има трета причина, за да се качим. Тя е да се опитаме да разберем какви същества са боговете. По какво се различават от нас и в какво се състои тяхното превъзходство.
— Какъв е смисълът да го правим?
— За да можем самите ние да станем богове.
— Нима искаш да бъдеш бог, Трайбън?
— Защо не? Доволен ли си от това, което представляваш?
— Да. Много — отсякох аз.
— А какво си ти? Какви сме ние?
— Ние сме същества, създадени от боговете, за да изпълняват повелите им. Свещените книги ни го казват. Ние сме създадени, за да бъдем смъртни, те са създадени, за да бъдат богове. За мен това е достатъчно. Защо не е достатъчно за теб?
— Не е достатъчно, защото не е. Деня, в който кажа „Това е достатъчно за мен“ ще бъде денят, когато започвам да умирам, Полър. Аз искам да знам какъв съм. А после ще искам да разбера какъв мога да бъда. И тогава ще поискам да стана такъв. Ще искам да продължа да ставам нещо все повече и повече.
Спомних си моя Звезден сън, как лежах, напълно обладан от видението, как се мятах и протягах ръце към Небесата. И мисля, че разбрах думите на Трайбън, защото нали след това започнах да изгарям от страст да се кача до най-високата точка на планината. Исках да застана пред светите същества — обитателите на най-високи части — и да се предам на тяхната воля, за да мога да стана нещо повече отколкото съм?
Но аз поклатих глава. Той беше прекалил.
— Не, Трайбън. Според мен е ужасна глупост да бръщолевиш как смъртните ще станат богове. Във всеки случай, аз не искам.
— Предпочиташ да останеш смъртен?
— Да. Аз съм смъртен, защото волята на боговете е такава.
— Ти трябва да мислиш повече по тези въпроси — натърти Трайбън. — Умът ти се върти в порочен кръг. И краката ти ще започнат да правят същото, ако не си по-внимателен.
Поклатих глава.
— Понякога си мисля, че си луд, Трайбън.
— Понякога ми се иска ти да беше малко по-луд — отвърна той.
БРОЯТ на Кандидатите намаляваше непрекъснато. Стопи се до сто, до деветдесет, до осемдесет, до седемдесет. За онези, които останаха това беше особен момент. Всичките бяхме безнадеждно обречени на Поклонението. Които можеха да се огънат и да отпаднат, вече го бяха сторили. Непохватните или недостатъчно внимателните, бяха убити или ранени по време на обучението и отдавна не бяха между нас. Ние превъзмогнахме всичко това и възнамерявахме да издържим до края. Между нас се бе развило много силно чувство за сплотеност. Но все още бяхме много, така че гледахме нашите обичани приятели с безочлива жестокост, тайно си мислехме: „Дано утре Господ те порази, дано душата ти изтече като тънка ледена струйка от тялото, дано паднеш и си счупиш и двата крака, дано те напусне целият кураж. Каквото ще да стане, само се махни от пътя ми“. И се усмихвахме, макар всеки да знаеше, че другият мисли за него същото, което и той.
Седемдесет беше критично число. Настъпи часът на Последното Пресяване — Мълчаливото Пресяване, когато щяха да бъдат избрани Четирийсетте. И така, пак стояхме на полето, там, където преди три години имаше повече от четири хиляди и Учителите се движеха между редиците ни, но сега бяхме останали само една шепа. Най-необикновеното при последното преброяване е, че няма докосване. Трийсет трябваше да бъдат отстранени, но нямаше да им го кажат. Тъкмо затова се наричаше Мълчаливо Пресяване. Още шест месеца щяха да ни оставят без да знаем дали сме отпаднали, или не, и въпреки това трябваше да продължим да понасяме изпитанията и несгодите на подготовката.
— Как мислиш, защо е направено така? — попитах Трайбън и той ми обясни:
— Винаги има вероятност някой от избраните Четирийсет да умре през време на последните месеци от изпитанията. Тогава ще го заместят с онези от Трийсетицата. Но ако се наложи да включат някой заместник, той никога няма да го разбере, защото всеки, който изкачва Стената трябва да мисли, че е бил от избраните.