Тъй като бях от Къщата от Стената, пръв излязох от Ложата и поведох групата Пилигрими в Процесията. Стената естествено, винаги е първа, Певците втори, после Адвокатите, Музикантите, Писарите и тъй нататък — в реда установен преди хиляди години. Понеже Трайбън беше също от Стената, вървеше точно след мен — бе твърде срамежлив, за да бъде пръв. До мене отдясно се нареди единствената избрана жена от моята Къща — Чализа от Лунния клан. Никога не съм я харесвал и сега ние не се погледнахме.
Пред мен улицата беше празна. Всички вече бяха минали: старейшините на Къщите, Завърналите се, Фокусниците, Музикантите и всички останали. Стъпка след стъпка аз поех надолу по улицата към центъра на селището, към площада с дървото замбер с ярките листа, към пътя, който води към Коза Сааг.
Главата ми беше празна. Духът ми — скован. Не чувствах нищо, абсолютно нищо.
СТАРЕЙШИНИТЕ на всички Къщи чакаха на площада и удряха по замберовото дърво, което звънеше. По каноните на традицията се приближавах поред до всеки, докосвахме върховете на пръстите си като оставях малки петна от кръв: първо Мерибайл, старейшината на моята Къща, после Стен от Музикантите, Гълтин от Адвокатите и така до края в нужния ред. Тук бяха моите роднини, за да се сбогуваме. Прегърнах майка си, но не знам защо тя ми изглеждаше безкрайно далеч, говореше неясно за деня, когато бе стояла край същото ярколисто дърво, за да си вземе сбогом с баща ми, тръгващ на Поклонението, от което не се завърна. До майка ми бе нейният брат — той ме отгледа като баща, ала всичко, което имаше да ми каже беше:
— Запомни, Полър, Стената е Свят. Стената е Вселена.
Е да, Урилийн, така е, но аз предпочитах няколко по-топли думи или поне нещо полезно.
Завършихме обиколката на дървото замбер и поговорихме с всички, дошли да ни изпратят. Озовахме се на другия край на площада и се загледахме в планинския път. Златните килими бяха положени и се стелеха далеч напред като река от разтопен метал. При вида им започнах да се опиянявам от възторг. Чак до костите ме побиха тръпки и за момент си помислих, че ще се разплача. Погледнах към Чализа. Лицето й беше мокро от блестящи ивици като пътеки от сълзи. Усмихнах й се и кимнах към Стената:
— Тръгваме.
И така ние поехме нагоре към земята на мечтите, към мястото на тайните, към планината на боговете.
Стъпка по стъпка, крачка след крачка. Една, после още една и още една и така нататък. От всички страни чувахме окуражителни възгласи, радостни възхвали, звън от тържествена музика. Възгласи долитаха дори отзад, където неиздържалите изпитанията Кандидати вървяха скромно, както изисква традицията, и носеха нашия багаж. Погледнах веднъж крадешком през рамо и останах поразен колко много бяха. Хиляди. В техните очи се отразяваше блясъка на нашата победа. Защо не бяха огорчени, защо не ни завиждаха? Хиляди, които се бяха провалили, а пред тях ние — шепа хора спечелили наградата, за която се бяхме борили.
В ниските части всички познаваха пътя, павиран от памтивека с бели гладки и широки камъни, а палисадата на пътя блестеше от жълти знамена. Като внимавахме да стъпваме само по златния килим на честта, ние минахме през сърцето на селището и се спуснахме надолу до мястото, където пътят първо леко слиза преди да се устреми отново нагоре. Накрая стигнахме до поста Ротен — до Портата. Пазачите ни отдадоха чест и един след друг ние докоснахме с ръка Рощенския километричен стълб, за да отбележим, че напускаме селището и започваме нашето същинско изкачване. Все още бях начело, макар че вече не бяхме строго подредени. Киларион, Джайв и още неколцина избързаха, за да вървят до мен. Чувстваше се, че въздухът вече е по-свеж и по-хладен, въпреки че едва бяхме започнали изкачването.
Коза Сааг изпълваше цялото небе пред нас.
Когато човек стигне до подножието, тя се превръща в целия свят. Престава да се усеща височината й. Издига се просто като стена, Стената, която стои между теб и непознатите пространства на света от другата страна. След време престава да се възприема като нещо вертикално. Тя се разгъва отпред сякаш дълъг криволичещ път — той продължава напред и все напред, и обикновено не се издига така стръмно нагоре, както човек очаква. Пристъпваш, без изобщо да мислиш какво лежи пред теб, защото разбиращ, че ако си позволиш мисъл за друго, освен за следващата стъпка или най-много за по-следващата, ще загубиш разсъдъка си.