Бързо оставихме зад гърба си познатите километрични стълбове: постовете Ащен, Глей, Хеспен, Сент. Всички се бяхме изкачвали някога до тук, по празници: тогава Стената е отворена за свещени церемонии в чест на Този, Който се Изкачи или се бяхме промъквали сами, както Гали и аз направихме. При всеки Пост изричахме кратка молитва, защото всеки символизира определен бог. Продължихме, без излишно бавене. Погледнах Гали, а тя ми се ухили може би, за да потвърди, че си спомня как бяхме идвали до Хитиат като деца и бяхме правили Промените върху легло от мъх. Връщайки се сега към онези дни, сякаш усетих с ръцете си гърдите на Гали, докато езикът й се движеше в устата ми. Питах се дали ще иска да легне с мен тази нощ. За последен път имах контакт с жена преди половин година и в това настроение бях в състояние да направя Промени с всичките двайсет жени от Поклонението, без да се налага да си поема дъх.
Но на първо място беше изкачването нагоре.
Беше лесно и познато. Пътят към Стената под Хитиат е добре поддържан, а наклонът — лек, както на обичайните планинските пътища. Вече споменах, че всички бяхме идвали много пъти тук. Движехме се в стегната група, шегувахме се и се смеехме, от време на време спирахме на места удобни за наблюдение и гледахме как селището става все по-малко и по-малко. Бяхме развълнувани и нетърпеливи, а свежият планински въздух — несравним със задухата на селището. Всичко това ни превъзбуждаше. Спомням си една от жените, мисля, че беше Грисиндил Тъкачката или може би Стам от Дърводелците, дойде при мене и ми каза с ликуващ вид:
— Представяш ли си, ако са ни излъгали и пътят с така гладък чак до Върха! Представяш ли си да сме горе утре след обяд, Полър! Колко хубаво ще бъде.
— Да, колко хубаво ще бъде — съгласих се аз и започнахме да се смеем невъздържано, с което искахме да скрием страховете си. Разбира се, знаех, че скоро пътят ще стане много труден, че най-вероятно само след няколко дни ще открием, че изобщо няма път и ще се наложи да преодолеем с върховни усилия стръмното сурово лице на Стената. Мисля, че и тя го знаеше.
НА ПОСТА Денбайл трябваше да си получим багажа от нашите носачи. Застанахме на самия ръб на обредния килим, а отхвърлените Кандидати, носили нещата ни до тук, ни подадоха товара, тъй като не можеха да продължат нагоре, защото им бе забранено да стъпят на паветата в тази част на пътя. Моят багаж го бе носила Стрелца от Фокусниците — бяхме правили секс един-два пъти миналата година. Тя стоеше точно на ръба на килима и се пресегна, за да ми го подаде, но тъкмо когато посегнах, се засмя, дръпна се назад и трябваше с усилие да се протегна към нея, за да го достигна. Недъгавият ми крак ми изневери и се олюлях, но успях да се задържа да не падна. Още не бях възстановил равновесието си, а тя ме дръпна с лявата ръка към себе си и ме ухапа отстрани на шията така силно, че потече кръв.
— За късмет! — извика тя. Очите й светеха диво. Очевидно бе дъвкала упойващите листа гейт.
Аз я заплюх. Бе ме накарала да стъпя на килима още веднъж, което беше всичко друго, но не и добър късмет. Ала Стрелца се засмя отново и ми изпрати въздушна целувка. Сграбчих моя денк, а тя отново ми изврати въздушна целувка. После бръкна в пазвата си, извади нещо и го хвърли. Инстинктивно го хванах преди да падне.
Беше малък гравиран идол от бяла кост — Санду Отмъстителя. Очите му бяха яркозелени скъпоценни камъни, а той беше в състояние на пълна Промяна — със силно издаден от слабините пенис. Гледах свирепо към Стрелца и започнах да подхвърлям идола над парапета, но изведнъж чух нейния вик, изпълнен с ужас и страх. Спрях преди да съм го хвърлил. Видях я, че трепери и жестикулира към мен: Вземи го, пази го! Кимнах, внезапно изплашен, въпреки яда си. Стрелца се обърна и затича надолу по пътеката. Яростта ми се върна и за малко щях да хукна след нея да я затъркалям надолу по планината, но се овладях на време.
Тиса Магьосницата видя всичко. Докосна кръвта на врата ми.
— Тя те обича — прошепна Тиса. — Знае, че никога повече няма да те види.
— Ще ме види — сопнах се аз. — И когато се върна, ще я завържа гола на площада и ще я накарам да направи Промените с нейния мръсен малък идол.
Страните на нежната Тиса пламнаха. Тя поклати глава ужасена и направи бърз магьоснически знак към мене, взе Отмъстителя от ръцете ми и го пъхна дълбоко в денка.
— Внимавай да не го загубиш — предупреди ме тя. — Той ще пази всички ни. Много злини ни чакат. — И ме целуна, за да ме успокои, защото треперех от ярост и страх.
Това не бе добро начало.
Носачите си отидоха. Останахме само ние, Четирийсетте. Непостланият път ставаше много по-неравен от пътя извън селището — камъните, нареждани много, много отдавна, се бяха напукали и наклонили под невероятни ъгли, но от моето предишно изкачване с Гали знаех, че много скоро пътят щеше да стане още по-неравен. Денковете ни смазваха с тежестта си: бяхме взели храна за няколко седмици и толкова лагерни принадлежности, колкото можехме да носим, защото съзнавахме, че докато се изкачваме няма откъде да получим каквото и да било. Над Денбайл пътят се спуска в една падина на Стената, раздвоява се и прави завой, така че селището не се виждаше повече — завладя ни усещането, че сме скъсали и последната връзка с нашия дом и започваме да се реем нагоре към празното небе. Постът Хитиат беше мястото, откъдето започват наистина необикновените неща.