— Неприятна миризма. А нещата трептят. Не знам, те просто се движат.
Горкия глуповат Киларион! Обърнах се към Трайбън и видях как с мъка потиска смеха си. Стрелнах го с гневен поглед. Търпеливо попитах още веднъж как изглежда Варат и той ми отговори точно толкова мъгляво както първия път.
— Лошо място — мърмореше той. — Много лошо място.
Не научихме нищо повече. Каквото и да е видял горе, не можеше да го разкаже, но дори и това беше достатъчно, за да решим първата вечер да лагеруваме на нивото на Хитиат и да изчакаме до сутринта, преди да се впуснем към неизвестните пространства над нас.
И така, озовах се отново на мъхестото поле, където се бяхме забавлявали с Гали преди много време. Но тази нощ, независимо от напиращото желание натрупано през половингодишния ни престой в Ложата на Пилигримите, не правихме Промени. Понякога, когато човек силно е желал нещо, а дълго време е бил лишаван и внезапно го получи, установява, че копнежът му сякаш се е изпарил — така се чувствахме и ние през първата нощ. Бяхме разделени толкова дълго, че внезапното прекратяване на въздържанието изглеждаше твърде силно преживяване. И така двайсетте мъже лагеруваха в единия край на полето, а двайсетте жени — в другия, точно както бяхме разделени в Ложата на Пилигримите.
Струва ми се, че никой не спа добре тази нощ. Някъде високо от планината долитаха ехтящи викове и се превръщаха в зловещи пронизителни писъци: от време на време земята тътнеше, сякаш Коза Сааг искаше с един небрежен замах да ни отърси от снагата си. Както лежахме, от някъде се промъкна студена като смъртта мъгла и ни обгърна плътно. Чудех се дали това не е Огъня на Промяната, който се издига от земята, за да ме изкуши да приема някаква нова странна форма. Но се погледнах, видях, че съм си същия и разбрах, че още няма от какво да се страхуваме.
Посред нощ се събудих внезапно и усетих, че ме изгаря неудържима жажда. Станах и тръгнах към малкото поточе посред мъхеста поляна. Коленичих да пия и на лунната светлина видях във водата отразеното си лицето — цялото сгърчено и обезобразено. Изплаших се, а съзрях и нещо друго: от речното корито, като че ли проблясваха червени очи и гледаха към мен. Стори ми се, че от тях капе кръв. Отскочих бързо назад и изрекох шепнешком една след друга много молитви.
После погледнах през мъглите и видях, че странната Хенди се разхожда край заспалите жени. За миг силно желание ме преряза през слабините и си помислих колко хубаво би било, да изпеем с нея песента на Промяната и да я положа на мъха до мен. Но Хенди ми бе непозната, дори не бях чувал някой да е правил Промени с нея, а сега едва ли беше най-подходящото време да я въведа в това. Взирахме се един в друг през мъглата — лицето на Хенди приличаше на камък. След малко се върнах в моята мъхеста постеля и се отпуснах неподвижно по гръб. Мъглата се разнесе и се появиха звездите. Потреперих и сложих ръце върху моята мъжественост, за да я предпазя от тяхната светлина. Макар че звездите са богове, не всички са благосклонни. Казват, че светлината на някои звезди прави добри вълшебства, а светлината на други е отровна. Нямах представа кои звезди блестяха над мен тази нощ. Жадувах за утрото. Стори ми се, че минаха хилядолетия докато то дойде.
6.
Над Хитиат се простират царствата на призраците. Тези места — така ни бяха учили — преди много време са били обитавани. Тук е имало Къщи от нашето селище до момента, когато хората разгневили по някакъв начин боговете и били прогонени. Докато тренирахме, наставниците ни разказваха нещичко от случилото се тогава: планинските местности, където живеели хората от древни времена, с всяка изминала година ставали все по-негостоприемни и те били принудени малко по малко да изоставят своите селища, защото условията ставали все по-сурови. Хората започнали да се спускат надолу и да се установят там за постоянно, докато накрая никой не останал да живее в планината и нашата раса била обречена окончателно да се премести в низините. Но ние не бяхме подготвени за изненадващата и необикновена гледка — поне никой от нас — освен Киларион, а струва ми се, че дори и той бе забравил колко зловещо е това място.
Тук пътят бе разнебитен и опасен. Но все пак беше път — по-късно нямаше да разполагаме с такъв комфорт. Настилката бе напукана, изпотрошена и разкривена и на места щеше да е по-добре да я няма. Често стигахме до места, където бързи ручеи бяха прокопали настилката, така че камъните бяха готови всеки момент да се сринат с трясък под краката ни и да ни хвърлят в пропастта. Тогава завързвахме тризъби куки на въже, хвърляхме го да се забие сред опасния пасаж и внимателно преминавахме отсечката като здраво се придържахме. Някои трепереха от ужас при всяка стъпка. Но крехката пътека незнайно как, не се срутваше.