Въздухът също се променяше. Очаквахме да става по-хладно докато се изкачваме, но тук беше неестествено горещо, влажно и усойно, много повече отколкото и в най-горещите дни в равнината. Не валеше, но от процепи, разположени по склоновете на планината шумно излизаха облаци бяла пара и се носеха на талази. Цялата атмосфера бе просмукана от кисела сярна миризма, точно както Киларион ни бе предупредил. Тук всичко бе гнило и плесенясало. Белезникави спори се рееха из въздуха. Едни неща растяха върху други. Гъсти кичури бяла гъбеста плесен покриваха като мъх целия пейзаж. Провирахме се през тях, но не беше възможно да ги избегнем — те се увиваха около краката и ръцете ни, караха ни да кихаме и да се задушаваме. Плътна пелена от тази материя обвиваше дърветата. Тя трептеше от вятъра и изглеждаше сякаш самите дървета се клатят като по-скоро наподобяваха дървета-призраци. Скалите бяха също противно покрити с този гнусен мъх. Тяхната повърхност се тресеше като жива и имаха вид на разтопена плът, която не може да стои без да шава. Помислих си, че вече разбирам какво имаше предвид Киларион, когато каза — „всичко се движи“.
Сякаш самата Стена се разлагаше. Едно докосване с върховете на пръстите и тя се разпадаше — толкова мек беше камъкът. Навсякъде имаше пещери — някои много дълбоки — мистериозни тъмни отвори водещи към сърцето на планината. Надникнахме тук-там, но не успяхме да видим нищо и естествено не се решихме да проникнем във вътрешността им.
Непрекъснато падаха дребни камъни, но понякога от височините се хлъзгаха и по-големи предмети. От време на време отгоре се чуваше силно пукане и трясъци, а парчета скали, по-големи от човешки глави, падаха с грохот надолу, някои — близо до нас. Роненето не спираше — едно непрестанно унищожение на материя и аз започнах да си мисля, че преди милиони години Коза Сааг трябва да е била поне десет пъти по-голяма.
Вече не се движехме по тясна ивица на ръба на планината, а вървяхме по широка плоска оголена скала, почти като плато, макар че лекото усилие при всяка крачка подсказваше, че продължаваме да се изкачваме. Най-после стигнахме километричния стълб на поста Варат, последния от серията. Беше обрулен и очукан — една отломка от черна скала с няколко нечетливи букви, едва различими на повърхността, осеяна с мъх. Тук въздухът беше още по-плътен и по-влажен от познатия ни досега, а миризмата — отвратителна. В каменистите, мъгливи ливади отляво се виждаха развалини от изоставени селища. Древните обитатели явно бяха живели в тесни заострени колиби от продълговати плочи от розов камък, забити в земята под вътрешен наклон и покрити с тръстика. Тръстиката отдавна беше изгнила — виждаха се само няколко избелели стръка, а острите каменни блокове бяха обвити с було от бяла гъбеста плесен увиснала като гирлянди. Имаше няколко групи от по десетина-петнайсет паянтови постройки, сгушили се на разстояние от няколкостотин крачки. Беше ужасна гледка: изгнили, мрачни, запуснати. Руините напомняха погребални паметници. Наистина бяхме влезли в селището на смъртта.
— Призраците са тук — уточни Киларион. — Ще видите!
Но никъде наоколо не срещнахме призраци и лицето на Киларион почервеня — стана още по-упорит след като Накса Писаря и Кат Адвоката насмешливо го нарекоха фантазьор. Гневът му растеше и неговата форма започна да се изменя. Лицето му стана кръгло и месесто, а вратът му потъна в раменете. Спорът се разгорещяваше застрашително — внезапно Киларион сграби малкия Кат и го понесе като вързоп мръсни дрехи под мишница, втурвайки се към ръба на скалата, сякаш възнамеряваше да го хвърли от там. Кат квичеше като животно, което влачат на заколение. Всички се развикахме разтревожени, но никой освен Гали не беше достатъчно близо, за да го спре. Киларион се опита да се промъкне край нея, но тя го дръпна с всичка сила. Той отпусна ръката, с която като в примка държеше Кат, превъртя се надолу и продължи да се търкаля към близката порутена колиба. После се блъсна в нея с такава сила, че цялата купчина от каменни плочи рухна окончателно.
Там явно са били скрити поне половин дузина странни бледи същества. Сега те изскочиха уплашено и заподскачаха в лудешки кръг, пърхайки с ръце като птички. Предполагам, че се надяваха да излетят далеч от нас. Но имаха само ръце, а не крила.
— Това са призраците! — извика някой. — Призраците, призраците!
Никога не бях виждал толкова ужасна гледка. Те имаха човешка форма, само че бяха много по-високи и по-слаби — по-скоро приличаха на движещи се скелети, отколкото на живи хора. От глава до пети бяха покрити с кичури бяла гъбеста плесен, която покриваше всичко наоколо. Тя се бе сплела с косите им, спускаше се надолу по крайниците им като одежда, показваше се на гроздове от устата, ушите и ноздрите им. При всяко движение се разпръскваха облаци спори и ние започнахме да отстъпваме потресени, изпълнени със страх и отвращение, че може да ги вдишаме и да се заразим от ужасното нещо, което бълваше от тях.