Но тези същества очевидно не желаеха — точно толкова, колкото и ние — да имаме нещо общо. Беше им необходимо известно време, за да превъзмогнат своя ужас, после се обърнаха и хукнаха през глава нагоре към хълмовете зад колибите, като оставяха зад себе си облаци спори, които се разпръскваха из въздуха. Закрихме с ръце лицата си и едва си поемахме дъх.
— Видяхте ли? — обади се Киларион след малко, когато вече изглеждаше безопасно да свалим ръцете си и тръгнахме отново. — Излъгах ли ви? Мястото е пълно с призраци. Това са духовете на старите обитатели, омагьосани от бялата мъхеста плесен.
— Ти каза, че си правил Промени с една от тях — напомни Кат с язвителен тон. Беше се окопитил след уплахата и гневни червени петна бяха избили по бузите му. — Толкова ли си бил похотлив като момче, Киларион, че да правиш Промени с такива същества?
— Тя беше призрак само отчасти — промълви печално Киларион. — Беше млада и много красива, а от бялото по нея имаше само малко.
— Красив призрак! — констатира Кат подигравателно. Всички се засмяха.
Киларион почервеня отново. Погледна злобно Кат и аз се приближих, за да се намеся, ако му хрумне да повтори опита си да хвърли Кат от скалата. Но Тенилда Музикантката му прошепна нещо, което го успокои, той изръмжа и се обърна.
Разбрах, че и Киларион както Мурмут ще ми създава проблеми. Мислеше много мудно, а се гневеше бързо и бе надарен с огромна сила — очевидно опасна комбинация. Трябваше да се внимава с него.
Призраците, подплашени от нас, надничаха от разстояние иззад хълмовете, покрити с бяла плесен, но се свиваха нерешително щом ни забележеха, че ги гледаме. Ние продължихме напред.
ПО-НАТАТЪК имаше още руини — също плътно обгърнати от кичури гъбеста плесен. Всичко наоколо бе забулено. Едва ли човек може да си представи по-печален пейзаж: бяло, хлъзгаво, безрадостно. Дърветата, малки и криви, практически без листа, бяха напълно покосени. Петна от стари, повехнали и умрели гъбести плесени лежаха навред под краката ни и образуваха бяла кора, която хрускаше, щом стъпехме на нея. Дори Стената, която се издигаше от дясно, имаше белезникав отблясък, сякаш гъбестата плесен бе завоювала големи територии и от нея.
От време на време виждахме някой призрак да пробягва безшумно между хълмчетата. Издължените създания с вид на духове явно бяха твърде страхливи, за да се доближат до нас, тичаха напред-назад като влачеха дълги ивици гъбести кичури.
— Как мислиш, — попитах Трайбън — какви са тези същества? Дали не са Пилигрими, неуспели да отидат по-нагоре в планината? Може би бялата гъбеста плесен ги е завладяла и те са останали да живеят тук?
Той сви рамене:
— Възможно е. Но подозирам друго. Мисля, че това място никога не е било напускано от древните заселници, независимо от приказките на Учителите.
— Искаш да кажеш, че сме попаднали на самите наследници на народа, построил много отдавна тези колиби?
— Така смятам. Вероятно някога тук земята е била подходяща за фермерство. После е дошло веществото на кичури и е унищожило всичко. Но вместо да избягат, хората останали. Сигурно в някаква ниска степен тук съществува Огъня на Промяната, който е предизвикал този вид трансформация и сега порестата плесен е част от тях. Вероятно това им помага да останат живи. Струва ми се, че няма много храна в тази зона.
Потръпнах целият:
— Дали по същия начин това може да се превърне в част и от нас?
— По всяка вероятност не, иначе нямаше да има Завърнали се. Всеки Пилигрим, при изкачване или слизане от Стената, трябва да мине през това място. Но те не донасят със себе си паразитите — той се ухили мрачно. — И все пак, струва ми се, че ще бъде по-добре да покрием лицата си, за да се предпазим от спорите, а тази нощ да лагеруваме на някое по-спокойно място.
— Да — съгласих аз. — И аз мисля, че е по-разумно.
И ние побързахме да преминем с наведени глави и покрити лица през безнадеждната страна на призраците.
Съпровождаха ни през целия път, но се държаха на разстояние. Някои изглежда бяха по-смели и се приближаваха към нас — танцуваха и се въртяха, а кичурите се вееха феерично зад тях, но ние ги пропъждахме с камъни и не им позволявахме да се приближат. След всичко видяно и чутото от Трайбън, до един изпитвахме смъртен страх от гъбестата плесен. Тя беше около нас, невъзможно бе да я избегнем. Чудех се дали не бях я вдишал вече в дробовете си. Може би точно сега се размножава в някоя влажна тъмна пора от моето тяло, като се опитва да овладее организма ми и скоро ще се покаже от устата и носа ми. От самата мисъл ми стана лошо, отидох край пътя и избълвах всичко от стомаха си, като се молех да изповръщам и спорите.