Киларион доказа до край истинността на разказа си още преди да напуснем страната на призраците: видяхме един толкова красив, колкото той се кълнеше, че е виждал и с който бил правил Промени по времето, когато се бе качвал горе с баща си като момче.
Тя се появи на ръба на скалата точно над нас, пееше и тананикаше със странен, треперлив глас. Подобно на другите от нейния вид, беше стройна, с много дълги крайници. Лек облак от гъбестата плесен покриваше гърдите и слабините й, но лицето й беше чисто. Това, което имаше по тялото си, правеше кожата й атлазено гладка и лъскава. Тя изглеждаше мека при докосване и много привлекателна. Очите й бяха златисти и леко дръпнати, а в чертите й имаше странна невинност. Наистина, този призрак бе красиво същество. Каза ни нещо с мек, кадифен глас, но ние не можахме да го разберем и тя ни помаха, сякаш ни канеше да танцуваме с нея.
Видях, че Киларион трепери. Мускулите на огромното му тяло се стегнаха и изпъкнаха, вратните му жили се издуха. Той я погледна с отчаяние.
Можеше да е същият призрак, който бе прегръщал тук преди много време. Без съмнение, дори сега тя все още имаше магическо влияние върху душата му.
Ритнах го рязко в крака, за да го отвлека и му посочих нагоре, но той ме изгледа ядосано.
— Продължавай да се движиш, Киларион — подканих го аз.
— Кой си ти да ми нареждаш какво да правя?
— Искаш ли да прекараш остатъка от живота си тук?
Той измърмори нещо недоволно, но разбра какво му казах и продължи напред, с поглед встрани.
След малко се извърнах назад. Призракът-вещица, защото тя със сигурност беше някакъв вид вещица, още ни приканваше греховно към себе си. А когато се вгледах, успях да различа, поради бликналата зад нея светлината, бледия облак от спори над прекрасната й глава. Тя не спря да жестикулира след нас, докато я изгубихме от погледа си.
Часове наред вървяхме мрачно през земята на горещите и усойни мъгли, на тресящите се гъбести плесени и злокобни серни зловония. Струваше ни се, че няма край. Най-после, към полунощ, стигнахме до едно място с чист и хубав въздух, където скалите нямаха плесен и дърветата пак шумяха с листа. Благодарихме на Креш Спасителя за нашето избавление.
7.
Сега бяхме над най-високия известен километричен стълб, навлизахме в съвършено непозната територия.
Тук имаше нещо като пътека, но тясна, неясно очертана и губеща се на места. Бе започнало да се смрачава и беше по-разумно, да не се опитваме да продължим. Направихме лагер за втората ни нощ на Стената. Главата ми гъмжеше от мисли за призраци, за злокобни спори и магьосници, които ни примамват.
Наложих си да отхвърля тези видения. Човек не бива да се изкачва по Стената и да мисли какво е оставил зад гърба си, по-скоро е редно да го гризе любопитството какво го очаква нагоре. Докато се катери, човек трябва да живее само с настоящето, в противен случай ще се провали.
Настанихме се в малка ниша, на десния склон на стръмен процеп в Стената — откри я Киларион, който се катереше най-отпред. По оголеното, почти вертикално скално чело на Коза Сааг, точно зад гърба ни, се издигаха серия остри каменни парапети, които чезнеха нагоре в мъгливия сумрак. Зад парапетите надничаха косматите лица на някаква порода светлооки скални маймуни — те се хилеха и ни замеряха с шепи чакъл. Не им обърнахме внимание.
От другата ни страна лежеше огромно празно пространство. Ниско долу светлините на отдалечено селище трепкаха като блестулки в черната долина. Малък каменен ръб, не по-висок от коляното ми, създаваше естествена преграда точно по границата на пропастта. Отвъд него направо в тъмното започваше стръмното спускане. Бързо поточе течеше в единия край на клисурата. Край него растяха няколко странни дървета. Имаха причудливи стволове, усукани като спирала, твърди, костеливи и щръкнали листа, а по клоните им се клатеха множество тежки, червеникаво-сини плодове. Те бяха продълговати и закръглени като женски гърди, дори имаха малки издутини като зърна в горния си край. Наоколо на малки снопчета растеше трева с лилав оттенък, остра като нож. Иначе клисурата беше безплодна пустош.