Туйман, Киларион и Гали намериха край стената на каньона няколко сухи дървета и запалиха огън. Останалите разопаковаха спалните рогозки и гласяха местата за спане. Бяхме прегладнели, но никой не бе пожелал да спрем по обяд в страната на призраците. Извадихме сирене, сушено месо и няколко меха вино. Забелязах, че Марсиел от Къщата на Земеделците разглежда с интерес плодовете-гърди на дървото до лагера и я попитах:
— Как мислиш, стават ли за ядене?
— Кой знае. Никога не съм виждала подобно нещо.
Тя откъсна един, претегли го на ръка, опипа го и цепна лъскавата му кора с нокът. През отвора започна да се процежда червен сок. Тя сви рамене. Като го подхвърляше от ръка в ръка, погледна към нас и попита:
— Някой иска ли да го опита?
Гледахме втренчено, без да знаем какво да направим. По време на тренировките ни бяха предупредили, че храната ще ни стигне само за първите няколко седмици, а после ще се наложи да живеем от това, което намираме. Беше малко вероятно да открием познати плодове. Бяхме се примирили с необходимостта, че рано или късно ще ядем и непознати неща. Но по какво можехме да разберем кое може да се яде и кое е отровно.
Трайбън предложи:
— Дай го на мен, Марсиел. Аз ще опитам.
— Не — спрях го веднага аз. — Почакай. Недей, Трайбън.
— Все някой някога трябва да го направи — упорстваше той. — Може би искаш ти?
— Ами…
— Тогава ще го опитам аз.
— Страхуваш ли се, Полър — веднага се обади Мурмут. — Това е само един плод! От какво те е страх?
И той се засмя. Забелязах обаче, че не посегна да го вземе от Трайбън, за да го опита сам. Разбира се, че нямах желание да гледам как най-добрият ми приятел яде нещо отровно и след това пада мъртъв пред очите ми. Но самият аз се страхувах да отхапя. Всички се страхувахме. Искахме да живеем. Тази предпазливост беше съвсем разбираема. Но Трайбън беше прав — някой трябваше да опита. Ако не исках да го сторя аз, оставаше той — като заместник. Между предпазливостта и очевидния страх съществува деликатна граница и аз току-що я бях пресякъл. Изглеждах много жалък.
Засрамен до болка, наблюдавах как Трайбън разделя плода на две, там, където Марсиел беше разкъсала кората. Той загреба малко от оранжевата месеста част и я глътна без колебание.
— Сладко — обяви след малко. — Хубаво. Много хубаво.
Напълни уста втори път, после — трети и закима, за да покаже одобрението си.
— Нека си взема малко — помоли се Киларион.
— И аз искам — присъедини се Туйман.
— Не! Почакайте — извиках аз. — Не може толкова скоро да се разбере, дали плодът е безопасен. Представете си, че отровата действа със закъснение. Трябва да видим какво ще стане с Трайбън. Ако на сутринта е добре, ще знаем, че може да се яде.
Чу се мърморене, но общо взето се съгласиха, че е разумно.
По-късно отидох до Трайбън и му прошепнах:
— Това е лудост. Можеше да се сгърчиш и да умреш направо на място?
— Тогава щях да съм мъртъв. Но аз съм жив, нали? И сега можем да бъдем съвсем сигурни, че плодовете са добри за ядене. Полезно е да го знаем, ако намерим от тях по-нагоре.
— Можеше да загинеш — не отстъпвах аз.
Изгледа ме безкрайно търпеливо — както само той умееше — сякаш бях дете, което трябва да бъде изтърпяно по време на болест.
— А ако Чализа беше опитала отровния плод вместо мен, или Тиса, или Джайв? Щеше ли да е по-добре?
— За теб — да.
— За мен — да, но ние сме група, Полър. Ние сме Четирийсет. Ще се наложи всички поред да опитваме непознати неща, какъвто и да е рискът. Иначе със сигурност ще гладуваме на по-големите височини по Стената. Разбираш ли сега защо го направих? Беше моят ред. Аз изпълних задължението си и оцелях. Мисля, че ще мине доста време преди да е нужно да се изложа отново на риск, за което съм много щастлив. Но ако аз не бях рискувал, как можеш да очакваш, че другите ще го направят? Необходимо е да мислим за оцеляването на Четирийсетте, Полър, а не само за нашето собствено.
Почувствах се още по-жалък. Нещо в мен се сви от срам.
— Досега не го разбирах — признах си аз. — Прав си, ние сме едно цяло и дължим живота си един на друг.
— Да.
— Иска ми се да бях опитал плода вместо теб.
Той се засмя:
— Твоят ред да опитваш тепърва предстои. След моя опит аз оцелях.
Изглеждаше доволен, че ме е ядосал заради загрижеността ми към него. Но той беше рискувал, а аз — не. Имаше право да бъде доволен, помислих си аз.
НАСТЪПИ нощ. Въздухът бе хладен и ние удебелихме кожите си, за да се предпазим от студа, гушехме се един в друг около гаснещия огън, докато останаха само въглени. Започнахме да се мушкаме в спалните рогозки.