Всичко свърши така внезапно, както започна. Един от Ястребите сякаш даде команда за оттегляне — ясен, рязък и дрезгав писък, като звук от най-високия регистър на галимонда, проехтя чак до другата страна на Стената и всички излетяха, издавайки силен шум от голи пляскащи крила и писъци до звездите. Една птица сграбчи наниза наденички, останали неизядени на вечеря край огъня и отлетя. За момент видяхме целия рояк, очертан на лунната светлина и после вече нямаше нищо, с изключение на смачканата от Киларион птица, просната мъртва близо до рогозката на Марсиел. Тя я ритна настрани с вик на отвращение, а Туйман я повлече с един прът, за да я изхвърли през ръба на клисурата. В тишината звукът от нашето тежко дишане ни се струваше силно като гръмотевица. Бяхме зашеметени от стремителната и жестока атаката, макар и толкова кратка. Стената бе направила само малък намек какво може да ни предложи, сякаш за да ни припомни, че ни очакват страдания.
— Има ли някой ранен? — попитах аз.
Почти всеки бе засегнат в една или друга степен. Фесилт от Винарите беше най-зле. Голяма рана зееше на бузата й чак до окото и още една много дълбока — на рамото. Цялото й лицето бе в кръв, а лявата й ръка трепереше конвулсивно сякаш искаше да се освободи от тялото. Греот — един от тримата Лечители сред нас, отиде да й помогне. Киларион също бе лошо ударен, но се шегуваше с раните си. Ръката на Талбол бе дълбоко разцепена по дължина, Газин Фокусника имаше яркочервени петна на гърба, Грисиндил — разкъсана китка и така нататък. Превързвахме раните чак до сутринта. И аз бях пострадал, но не ми течеше кръв.
Трайбън ни преброи и разбрахме, че всички са налице. Никой не беше отвлечен от Ястреб, единствената ни загуба в това отношение бе наниза наденички. А слуховете, че Ястребите от Стената сграбчвали невнимателните Пилигрими от пътя и после ги разкъсвали в гнездата си, се оказаха само митове. Ястребите просто не бяха достатъчно големи, за да го направят, но бяха коварни птици и ми се струваше, че ще имаме още неприятности с тях по-нагоре.
С изгрева на червената Марилема, Киларион клекна до мен и докато разтривах раните си, започна с тих, съвършено различен от преди глас:
— Глупаво беше от моя страна, нали Полър?
— Да, наистина. Мисля, че ти го казах, щом започна.
— Видях Ястреба да виси в небето и го намразих веднага. Исках да го убия.
— Щом искаш да убиеш всичко грозно, чудно е, че си оставил себе си жив, Киларион. Виждал ли не си се някога в огледало?
— Не ми се подигравай — гласът му още звучеше тихо. — Казах ти, че сглупих. Трябваше да те послушам.
— Да, трябваше.
— Ти винаги предварително знаеш какво ще се случи. Знаеше, че ако ударя Ястреба, той ще се върне с други като него и ще ни нападнат.
— Да, предположих.
— Преди това, когато исках да се спра при призрака, ме накара да вървя. И тогава беше прав — призракът щеше да ме обсеби. Ако бях отишъл с нея, самият аз щях да се превърна в призрак. Но бях твърде глупав да го разбера.
Гледаше безизразно в земята и буташе камъчета с пръстите си. Никога не го бях виждал толкова унил. Това беше друг Киларион — изпълнен с разсъждения и умислен.
Усмихнах му се:
— Не бъди толкова суров към себе си, Киларион. Просто се опитай да премислиш нещата преди да действаш. Ако си изработиш навика да го правиш, ще си спестиш много неприятности.
Продължаваше да гледа надолу и да си играе с камъчетата. И тъжно си призна:
— Знаеш ли, когато ни избраха, бях сигурен, че ще бъда водачът на Четирийсетте. Аз съм най-силният. Много съм издръжлив и умея да ръководя. Само че не съм достатъчно умен, за да бъда водач, нали? Някой като теб трябва да ни води. Трайбън е по-умен от теб, той е по-умен от всички, но не е водач. Нито пък Мурмут, макар да си мисли, че е. Ти си, Полър. От сега нататък ще правя всичко, което ми кажеш. И ако ме видиш да върша глупости, просто ми кажи тихичко на ухото: „Ястребите“, „Киларион“ или „Призраците“. За да ми напомниш. Ще го направиш за мен, нали Полър?
— Разбира се, щом искаш.
Той вдигна поглед към мен — поглед, изпълнен с признание. Почувствах се неудобно. Засмях се, плеснах го по бедрото и го уверих колко ценен е за нас. Но си отдъхнах тайно в себе си. Ако един глупав човек си признава, че е такъв, той почти престава да бъде опасност за своите другари. Надявах се Киларион да се окаже по-незначителен проблем отколкото предполагах. Във всеки случай, щях да се възползвам от този, макар и временен напредък.
ИЗМИХМЕ СЕ в малкото студено поточе, закусихме твърд хляб от столистно тесто и лунно мляко. Трябваше да помогнем на някой от най-тежко пострадалите от Ястребите. Можехме да ядем и от плодовете-гърди, защото Трайбън не умря през нощта — само се почувства леко неразположен. Бяха студени, сладки и крехки; набрахме колкото можем да носим в денковете си и се приготвихме да напуснем клисурата.