Излизането от нея бе по-трудно отколкото влизането. Малкият пролом в горния край се стесняваше и след стотина крачки неочаквано свършваше пред оголена като щит скала, издигаща се съвсем отвесно докъдето поглед стигаше. Киларион, който не се бе изкачвал до тук преди, а откри клисурата предната вечер, сега бе посинял от яд. Стана му ясно, че нагоре няма път и той започна да скача наоколо, да тропа по земята и да плюе от ярост като човек, ужилен от цял рояк палибози.
— Стойте — викна той. — Почакайте ме тук.
И се втурна назад към входа на клисурата, захвърляйки денка си докато тичаше.
Няколко минути по-късно го видяхме да наднича отгоре и да ни маха от един корниз, откъдето скалните маймуни ни се хилеха снощи в здрача. Бе намерил път. Върнахме се обратно, минахме по неговите следи, и той ни посрещна в началото на пътека, която представляваше неприветлива купчина изпопадали каменни блокове и сякаш се спускаше надолу. Какъв импулс го беше подтикнал да тръгне по нея? Не беше твърде обещаваща. Но това именно бе верният път и Киларион сияеше от задоволство, докато ни показваше как да заобиколим стърчащото като комин образувание, откъдето всъщност започваше истинското начало на пътя. Той ме погледна в очакване на одобрение, сякаш искаше да каже: „Виждаш ли? Виждаш ли? И аз ставам за нещо!“ Кимнах му. Да, той имаше своите достойнства.
Късно сутринта скалните маймуни се появиха отново — подскачаха по разядените розови корнизи недалеч от нас. С една ръка се хващаха за тесни като игли издатини, стърчащи от оголената скала, люлееха се силно, бръщолевеха насмешливо или ни замеряха с камъни и дори със собствените си светло жълти изпражнения. Едно от тези оръжия уцели Киларион по рамото, все още възпалено от ноктите на Ястребите. Той нададе гневен вик и сграбчи остро парче скала, но изведнъж, както се канеше да го хвърли, се спря, погледна към мен с глупава усмивка сякаш ми искаше разрешение.
Усмихнах му се и кимнах, той го хвърли, но не уцели. Засипаха го с дъжд от чакъл. Киларион съскаше, проклинаше и хвърли още един камък, но все така неуспешно. След малко маймуните загубиха интерес към нас и тази сутрин не ги видяхме повече.
Вече нямаше нищо приличащо на път, дори липсваха очертания. Налагаше се сами да си търсим пътека. Понякога пълзяхме по насечени скали, прилични на стълба за гиганти — каменни блокове по-високи от два човешки ръста — разстояние, което преодолявахме с въжета и биехме клинове. Понякога се движехме през остри отломки от изпотрошени скали, като всяка от тях се спускаше отвесно в пропастта. Видях, че Трайбън се задъхва и се бори настървено, проправяйки си път нагоре по коварните ветрилообразни чукари. Веднъж падна. Спрях до него, помогнах му да се изправи и да си поеме дъх. Продължихме да вървим и аз държах ръката си около раменете му, докато се съвземе, за да продължи сам.
В по-голямата част изкачването бе по-лесно отколкото очаквахме: гледана отдолу стената изглеждаше вертикална, а в същност се оказа серия от широки скални пасажи със стръмен наклон, но разбира се не отвесен както ни се бе сторило отдолу. Като цяло наклонът бе остър, но ние преодолявахме пасажите един по един и успяхме да продължим нагоре.
Не искам да си създадете погрешното впечатление, че тези турове бяха лесни за преодоляване. Ако имаше проход, можехме да вървим без да използваме въжета, защото скалата бе разядена, мека и чакълеста — такава всъщност е по-голямата част от повърхността на Коза Сааг. Непрекъснато се подхлъзвахме, пързаляхме и имаше опасност всеки момент да си изкълчим крайниците или да паднем. Изнемогвахме под тежките денкове. Слънцето бе изключително силно. Горещите отблясъци на белия Екмелиос замъгляваха погледа, изгаряха лицата и вратовете ни и превръщаха скалните отломки, по които ходехме, в заслепяващи огледала. По-скоро се пържехме в горещината, а не се задушавахме, както ни се случваше в низините. Бяхме свикнали на друг вид горещина — горещина, която да е като увито около нас влажно одеяло, и тя много ни липсваше. Тук високо свирепите лъчи на бялото слънце прогонваха топлата, гъста мъгла, нямаше ги и нежните, влажни изпарения. Влажният и зноен свят на нашето селище бе вече много далеч.
На тази височина въздухът не беше само кристалночист, но беше също и по-труден за дишане: сух, разреден, остър и неприемлив. Налагаше се да вдишваме по-дълбоко от обичайното, за да изпълним дробовете си, от което започваше да ни боли глава; гърлата и ноздрите ни се раздразниха и възпалиха. Докато се изкачвахме, телата ни се пригаждаха постепенно към по-разредения въздух. Усетих, че в мен настъпват малки промени: дихателните пътища и белите дробове се разширяват, кръвта започва да се движи по-бързо в кръвоносните съдове. След време разбрах, че съм се адаптирал успешно или Поне достатъчно успешно, към новите условия. Но никога преди това не съм осъзнавал колко тежък, силен и опияняващ е въздухът в низините. В сравнение с грубия планински въздух той е като тежко вино.