От друга страна обаче, водата във високите части беше много по-чиста, много по-утоляваща жаждата в сравнение с водата в селището ни. Беше искряща и с магическа чистота, винаги студена и свежа. Но бе много оскъдна. Ручеите и изворите бяха малко и на голямо разстояние между склоновете. Щом намерехме някой, хвърляхме денковете, коленичехме и пиехме ненаситно, после пълнехме меховете за из път, защото не се знаеше кога щяхме да стигнем отново до прясна вода.
Сега бяхме напълно откъснати дори от гледката към нашето родно място.
Всичко под нас бе погребано от дебелата пелена на бяла мъгла, сякаш голям къс бяла плът се простираше над познатата ни долина. От време на време тя се разкъсваше и се мяркаха зелени пространства, но не можехме да разпознаем нищо. За нас долу вече не съществуваше — имаше само нагоре и нагоре.
Коза Сааг беше нашият единствен Свят, нашата Вселена. Започвахме да откриваме, че огромната планина, която ние наричахме Стената, фактически не е една планина, а море от планини, всяка издигаща се върху гърба на околните, както големите вълни се издигат в бурни води. Нямахме представа къде е Върха. Понякога ни се струваше, че вече сме стигнали най-високата точка, защото виждахме над нас ясно небе, но все се оказваше заблуда — стигахме до самия връх и откривахме, че напред има нови, издигащи се над този. Всеки връх водеше към следващия, а той към следващия. Когато гледахме нагоре, виждахме само безкрайна озадачаваща плетеница от розова скала — шпилове, корнизи, парапети, щитове, клисури — извисяваха се чак до небесата. Нямаше връх над нас. Имаше само безкрайна планина, винаги отвесна, необозрима и необятна, ние пълзяхме в ниските й части, подредени във върволица като търпеливи мравки.
8.
В началото се изкачвахме по външния ръб на Стената — проправяхме си път през клисури, урви и оголени стърчащи била. През тези дни за мен беше лесно да избирам пътя, защото се простираше пред нас по самата Стена и нямаше съмнение коя е най-добрата посока — тя беше само една, ала повече не можехме да продължим по този начин: бяхме стигнали до място, където пред нас се издигаше като непреодолима преграда неизмеримо висока отвесна канара. Невъзможно беше височината й да се обхване с поглед. Дълго я разучавахме, но никой не можа да измисли начин, за да я преодолеем. Никакъв път не се виждаше наоколо, а да се изкачим беше невъзможно.
Нямахме избор — завихме на изток към една долина във вътрешността на Коза Сааг. За известно време разположихме лагера от вътрешната страна на Стената, в Нещо като гора, хладна и сенчеста. Казвам „нещо като гора“, защото растенията на това място, макар да бяха високи като дървета, нямаха нищо общо с растителността от низините. Бяха като огромни остриета от трева или по-скоро като гъсти снопове: всеки ствол изглеждаше съчленен от около дузина тънки, тесни филизи, с обща основа. Те стърчаха на всички страни и вместо листа имаха клиновидни пъпки, наподобяващи остриета на брадва.
Ако докоснехме някое дърво, с ръка — тя изтръпваше. Ако държахме ръката си по-дълго, кожата ни започваше да обгаря.
Съвсем непознати, малки зелени птички, бяха накацали по краищата на клиновидните пъпки. С окръглени и пълнички телца, с мънички, смешни, яркочервени крачета, едва забележими изпод коремчетата им, с къси и слаби крилца, те можеха само да пърхат от една пъпка на друга. Едва ли можехме да си представим птички, тъй различни от ужасните Ястреби от Стената. И все пак, не биваше да се възприемат лекомислено тези клоун ски същества, защото очите им бяха много свирепи — особените и неестествено бели орбити горяха като миниатюрни слънца на челата им. Имаше злъчна омраза и стръвна заплаха в тези очи. И наистина, когато Газин Фокусника застана под едно дърво и започна да закача насмешливо птичките, защото тяхната закръгленост и дебелина го развеселяваше, те му отговориха с гъсти храчки — той запищя от болка и се втурна през гората, за да се хвърли в потока.