От разстояние те изглеждаха само едни досадници. Но сега, на не повече от двайсет-трийсет крачки, разбирахме, че са опасни. Техните оръжия се стоварваха върху нас на плътни облаци. Всички бяхме ударени, а някои — наранени. Заклинанието на Тиса за безопасност тук вече нямаше силата да ни предпази. Крещяхме срещу тях възможно най-заплашително, а Нарил и Туйман измъкнаха въжета от денковете и започнаха да плющят с тях като с камшици, за да ги сплашат. Известно време това имаше ефект, но скоро маймуните установиха колко малко можехме да им навредим и подновиха атаките, по-шумни и по-досадни от преди.
Голяма мека топка мазна кал уцели Стап от Къщата на Съдиите точно в лицето. За момент той бе зашеметен. Видях го да кашля и да се дави докато я махаше от устните и ноздрите си. Едва успял да си поеме дъх и те отново го уцелиха с втора, още по-мека и гадна топка, която се размаза по цялото му лице и по гърдите.
Очевидно това го доведе до лудост. Стап винаги е бил избухлив човек. Видях го как хъркаше и плюеше калта. После изрева обезумял, грабна тояга, размаха я на ляво и на дясно и се втурна напред. Стреснати от яростната атака, скалните маймуни отстъпиха малко назад. Стап ги преследваше с диво ожесточение размахваше тоягата, а те се изтегляха към ръба на катраненото езеро. Извиках му да се върне, защото се бе отдалечил твърде много от нас, но връхлетеше ли го ярост, Стап никога не слушаше гласа на разума.
Киларион се затича него. В първия момент помислих, че той иска също да се присъедини към свадата, че по своя простичък начин е завидял на Стап за забавлението. Но този път Киларион искаше само да го спаси от собствената му глупост. Чух го да крещи на Стап:
— Върни се, върни се, зверовете ще те убият.
Както тичаше, Киларион изтръгна от земята едно дърво като от восък и го размаха като помиташе маймуните по пътя си. Те се премятаха във въздуха от ударите и падаха на големи купчини далеч настрани.
Но помощта на Киларион дойде твърде късно за Стап. По едно време той вече стоеше до ръба на езерото и в сляпа ярост удряше с тоягата маймуните. В следващия момент една от тях скочи на раменете му и заби твърдите си хищни нокти в гърлото му — бликна силна струя тъмна кръв, а миг по-късно той се олюля назад и гърчейки се падна като захлупи лице върху черната смолиста повърхност на езерото. Потъваше бавно, а кръвта му бълбукаше около него.
— Стап! — крещеше Киларион и риташе маймуните бясно. Той протегна малкото дърво към падналия:
— Хвани дървото, Стап! Хвани го!
Стап не помръдна. Кръвта му бе изтекла за не повече от една-две секунди и той лежеше мъртъв в гъстия катран. Застанал до самото езеро, Киларион тръшна короната на дървото в земята с неудържима ярост и с цяло гърло зарева от гняв и отчаяние.
Никак не беше лесно да извадим Стап от езерото. Катранът го държеше в лепкава прегръдка, а ние не смеехме да стъпим много наблизо. Наложи се да го издърпаме с куките за захващане. Малти Лечителя и Мим Писаря съставиха с усилие няколко думи за него, използвайки текста от Книгата на Смъртта, Джайв изпя погребалната песен, а Тенилда изсвири погребалните звуци. Когато умре някой от Къщата на Съдиите, трябва да се произнесат специални думи. Не можахме да си ги спомним добре, понеже между нас нямаше други Съдии, но казахме каквото можахме. След това го заровихме под висока каменна пирамида от скални блокове и продължихме.
— Е — обобщи Кат. — Той беше твърде избухлив, за да бъде добър Съдия.
Погледнах назад — няколко жълто-зелени блатни светлини танцуваха върху погребалната пирамида на Стап.
ОТНОВО се движехме към предния ръб на Стената — тук имаше нещо като естествен скат и обещаваше да ни изведе нагоре, а вътрешната страна на планинската верига се издигаше с главозамайващ замах, който сковаваше сърцата ни. Много дни лъкатушехме по пътя, виещ се по външния скат. Той ту се издигаше, ту се изравняваше, ту започваше да се спуска, като ни обезкуражаваше и започвахме да мислим, че всичко постигнато с борба тези дни е било, за да открием пътека надолу към другата страна на Коза Сааг, която ще ни отведе до някое неприятелско селище на непозната територия. После обаче започнахме да се изкачваме отново, но неизменно се придържахме към външната страна на Стената.
Край нас прелитаха странни крилати същества, сякаш яхнали въздушните течения високо в необятната бездна, ширнала се в страни от нашия път. Това не бяха Ястреби от Стената — тези имаха пернати крила. Изглеждаха колосални по размер, по-големи от Ястребите, почти колкото Кръглите Къщи, доколкото можехме да преценим. Но не бяхме сигурни. Намираха се твърде нависоко. В празното пространство над нас бе трудно да определим точния им размер. Виждахме ги очертани в светлината на Екмелиос сякаш плуваха сред силните ветрове. Изведнъж едно от тях започна да пада като камък, но неочаквано спря, издигна се отново, сякаш оглеждаше внимателно за плячка и накрая се стрелна нагоре, за да сграбчи от Стената някакво случайно появило се същество. Макар че не слизаха до там, където ние се придвижвахме, беше страшно да ги гледаш. Щяхме ли да ги срещнем по-нагоре? Щяха ли да ни връхлетят, както вече видяхме, че връхлитат жертвите си? Мисълта, че горе Стената щеше да ни подлага на нови и нови изпитания и ако може щеше да ни смаже, че за нас няма да има спокоен пристан, беше кошмарна. Дали нямаше да е по-добре отново да завием и да се насочим към вътрешността, помислих си аз, — към някое защитено плато, където тези смъртоносни птици няма да могат да дойдат. Но се налагаше да вървим там, където можеше да се мине, а за сега вътрешните падини и клисури на Стената бяха недостъпни. Бяхме принудени да следваме външните пътища.