Колкото повече се изкачвахме, толкова повече виждах и от Света. Беше много по-обширен от представите ми — простираше се левга след левга, чак до хоризонта, безкрайно далеч. Щом се появеше пролука в белите облаци под нас, успявах да съзра множество реки, хълмчета и ливади, а отвъд тях, още реки, хълмчета, ливади и дълги зелени територии, гори очертани като тъмни петна, и вероятно никой никога от нашето селище не е стигал до там. Може би гледах към града на Краля. Опитах се да си го представя в двореца как стои и пише закони. Ала провинциите бяха толкова отдалечени, че законите остаряваха и ставаха безсмислени, безнадеждно остарели и безполезни, докато ги разнесат до там.
На самия ръб на Света видях рязката сива линия на хоризонта: там, където небето се спуска надолу и докосва горите. Какво необикновено място, помислих си аз — краката ти са на земята, а главата — в небесата!
Дали беше възможно някой ден да стигна там и да разбера как изглежда? Стоях в почуда и се опитвах да преценя колко време ми е необходимо, за да се изкача пеш до там, където небето си е дало среща със земята.
— Никога няма да го стигнеш — предупреди ме Трайбън. — Дори ако се изкачваш в продължение на няколко хиляди живота.
— Защо, можеш ли да ми обясниш? Изглежда наистина високо, но чак пък толкова.
Трайбън се засмя:
— Ще се изкачваш цяла вечност.
— Какво искаш да кажеш — настоях с нарастващо раздразнение аз.
— Светът няма край — поясни Трайбън. — Можеш да го обикаляш цяла вечност, но когато вървиш, хоризонтът винаги ще лежи пред теб.
— Не може да бъде! Ако тръгнеш за някъде би трябвало, рано или късно, да стигнеш до там.
— Помисли, Полър. Помисли. Представи си, че ходиш върху една голяма топка. Топката няма край.
— Но Светът има — реагирах остро аз.
Трайбън можеше да те влуди, когато настоятелно те кара да мислиш. Мисленето беше игра за него, но бе изнурително за повечето от нас.
— Светът е като топка. Погледни, виж как хоризонтът се закривява в далечината?
Аз се взрях.
— Не виждам.
— Погледни по-добре.
— Понякога си цяло наказание, Трайбън.
— Без съмнение, така е.
— И последният глупак ще ти каже, че Светът е плосък.
— Да, всеки глупак — съгласи се той. — Наистина. Но независимо от това, Светът не е плосък.
Взрях се в хоризонта. Изглежда там земята наистина леко се изкривяваше. Съвсем малко, може би. Но това, което казваше Трайбън беше богохулство и ме смути. Светът, това е Лодката на Креш, която плава по повърхността на Великото Море. Лодките са по-дълги, отколкото широки, и не са кръгли. Едно кълбо би плувало лесно във водата, да. Но Светът не е кълбо. И все пак пред себе си трябваше да призная, че далече до хоризонта виждах леко закривяване.
Зрителна измама, успокоих си аз. Света е плосък като килим и продължава така чак до самия си край, където земята пропада във Великото Море. Трайбън е твърде интелигентен, но понякога вижда несъществуващи неща и строи невероятни теории, а после гледа на другите със снизхождение, защото не се съгласяват, че нещата са такива, каквито той казва, че са.
Свих рамене и изместих темата, защото след малко сигурно щях да се изкуша да го хвърля от другата страна на Стената, а това не е най-добрият начин за общуване с най-близкия ти приятел.