9.
Докато се катерехме, се чудехме, защо не попадаме на някаква следа от хилядите други, минали по този път преди нас през вековете — нямаше никакви лагери, никакви отпадъци, никакви загубени инструменти, никакви погребални пирамиди. Все пак от толкова отдавна, колкото никой не можеше да си спомни, нашето селище бе изпращало своите Четирийсет горе в планината всяка година. А доколкото ми е известно, ние не сме единствените от основата на Стената, които спазват обичая. Според нас възможностите за избор на път при изкачване не са големи и всички от нашето селище, дошли тук преди години, най-малкото по необходимост бяха поели по пътеката, по която бяхме тръгнали и ние. Къде бяха техните дири?
Това беше само знак колко наивни сме били относно естеството на Стената. Дори сега, след толкова много седмици, откакто бяхме на Коза Сааг, продължавахме да се учим да почитаме нейната величественост, тъй като все още нямахме реална представа за нейната истинска големина. Продължавахме да я възприемаме в рамките на малкия път от нашето селище към склоновете й. На това ниво той наистина е единственият възможен път. Там нагоре са познатите километрични стълбове от постовете Рощен, Ащен, Глей, Хеспен, Сент и тъй нататък. Представяхме си, че пътеката, която следваме е единственото логично продължение на този път и всеки преди нас трябва да е правил същото. Оказа се, че не сме допускали, че нашият път от селището до Стената е като дъждовна капка в огромна река. От селището над поста Хитиат се отива до Варат — Земята на призраците, да, но има много начини да се стигне над Хитиат — просто не сме посмели да си помислим за други, а те се разделят и водят напред или назад — всеки в своя собствена посока — по Стената, по извитите ронещи се лабиринти във вътрешността, така че е напълно възможно, още след първите дни от изкачването, две групи Пилигрими да не поемат по един и същи път нагоре по Коза Сааг. Трябваше добре да помня прощалните думите на Урилийн, брата на майка ми, че Стената е Свят, че Стената е Вселена. Но аз го разбрах доста по-късно.
Все пак не след дълго щяхме да открием следи от тръгналите преди нас.
Установихме постоянен ритъм на изкачване. Ставане на разсъмване, къпане, ядене и изкачване до пладне. Обяд, почивка и отново на път до падането на нощта, когато беше по-разумно да се намери място за лагеруване. Знаехме, че набираме височина постепенно, но в тази част от изкачването това ставаше едва доловимо, така че напредъкът беше почти незабележим. Този факт ни успокояваше и създаваше фалшивото усещане, че пътят нагоре е лек. Дори Мурмут сега се бе умълчал. През повечето дни времето беше ясно — по-хладно от обичайното за нас, но съвсем не неприятно. Случваше се да вали, понякога дори падаше суграшица, но ние издържахме. От време на време нощем от възвишенията над нас долиташе вой на демони и чудовища. Беше страшно, ала се успокоявахме, че освен този рев, те не могат да ни направят нищо и най-вероятно ще избягат при нашето приближаване. Въпреки че вече бяхме изразходвали цялата храна от селището, не се тревожехме. Търсехме храна по пътя — изреждахме се и опитвахме непознати горски плодове и корени, както Трайбън бе направил в самото начало. От време на време някой се разболяваше за кратко и така научавахме до какво да не се докосваме, иначе ядяхме всичко. Ловувахме и всяка вечер имахме прясно месо за печене.
Оформиха се няколко двойки, но не просъществуваха дълго. За кратко време аз бях със сладката и хубава Тенилда Музикантката, няколко пъти със Стам и веднъж с Мин, която подражаваше изцяло на приятелката си Стам, и с Марсиел Земеделката. Исках да бъда отново с Тиса, но тя бе тъй срамежлива и неспокойна, че бе по-добре да не я доближавам. Но гледах с копнеж след нея. Имаше и една тъмнокоса, тиха жена на име Хенди — тази, която бяха откраднали и държали в селището Типкейн от десетата до четиринайсетата й година. Тя беше непозната за всички ни. Желаех я много и знаех, че не съм единственият. Разговарях няколко пъти с нея, ала все едно, че увещавах водата или говорех с вятъра. Хенди се движеше самостоятелно, лагеруваше на разстояние от нас. Изкушението ми да разбера дали ще ме приеме в мрака бе силно, но не посмях да опитам.
Гали — стара моя любовница, а сега само приятелка — забеляза какво правя.
— Трябва да оставиш и двете жени, Полър, — ми каза тя един следобед, когато се движехме по по-лесен участък.
— Кои жени? — попитах аз.
— Тиса и Хенди.
— О, значи си ме наблюдавала?
— С половин око. Не ми беше нужно повече. Спи с когото искаш. Спи с Тенилда. Но не с тези двете.