С наближаването на Процесията се случи чудото. Точно, когато певците произнасяха последните думи от финалните стихове на Книгата на Стената, дъждът рязко намаля, плътната лепкава сива мъгла се разреди и изчезна, тежкият небесен свод се проясни. Лек хладен ветрец подухна от север. Всичко стана чудодейно чисто и блестящо. От синкаво-белия Екмелиос бликна ярка топла светлина и той засия ослепително над нас като огнен скъпоценен камък, украсил челото на небето. Беше ден с две слънца, в ден като този можехме да видим огромната далечна сфера на червената Марилема — слънцето, което не ни дава топлина. Можахме да видим всичко. Всичко. „Коза Сааг“ — изкрещяхме в един глас, като жестикулирахме. Да. Стената се разкриваше пред нас с цялото си величие. Досега скрита от наситения с влага утринен въздух, тя се появи пред нас, въздигна се нагоре, нагоре, нагоре. Пронизваше небето и чезнеше в необятните висини. Разтреперани, хората се свличаха на колене и обзети от страх и смирение пред внезапно открилата им се гигантската планина, започнаха да ридаят и да се молят.
Наистина Коза Сааг представлява внушителна гледка, дори когато обичайните ниски облаци скриват по-голямата част от нея и се вижда само сгушената червеникава основа. Но тази сутрин тя надмина себе си по внушителност. Никога преди не ми е изглеждала по-огромна и по-величествена. И в този ден аз си представях, че ще видя пътя към дома на боговете. Нейният безкраен склон се издигаше нагоре, нагоре — исполинска розова материя с неимоверна височина, дължина и ширина, изтегнала се на земята като огромен задремал звяр. Взирах се с почуда в нейното сложно преплетено, масивно тяло, в нейната сипаничава, шуплеста повърхност, в милионите остри върхове и чертози, в безбройните кухини и процепи, в множеството хълмове от подножието, в безчислените кули и перила, в хилядите бодливи хребети и невъобразими пътеки, които се вият нагоре и водят към Кралствата във висините. Още тогава, в момента на разбулването си, ми се стори, че успях да почувствам могъществото на великите сили: те са там и ни притискат тук долу — невидими огньове, които се възпламеняват от всяко каменно лице на Планината, от всяка скала, от всяка бучка пръст; сили, които обсебват всеки дръзнал да се окаже на онези височини, превръщайки слабите и непредпазливите в същества, които не могат повече да бъдат считани за хора.
Нашият клан е кланът на Стената от Къщата на Стената, откъдето винаги са били избирани старейшините на нашата Къща. Затова Трайбън и аз имахме привилегировано място в процесията. Седяхме върху главната наблюдателна платформа точно срещу каменната кръгла Къща на Завърналите се, разположена в близост с Ложата на Пилигримите, откъдето щяха да се появят Четирийсетте избраници. С други думи бяхме в центъра на събитието. Беше наистина зашеметяващо — да знаеш, че огромното гъмжащо множество от хиляди, хиляди хора от всички кланове, от всяка Къща на нашето селище е подредено около една централна точка, където бяхме ние, и се простира нататък чак до границата на селището, дори и отвъд него. Тук бяха благородници и плебеи, мъдреци и глупци, силни и слаби, всички един до друг по затревените улици, под сянката на великата планина Коза Сааг.
ТОГАВА чух думите, които промениха живота ми. Докато чакахме, Трайбън се обърна към мен и някак странно, с войнствен режещ глас попита:
— Полър, смяташ ли, че е възможно да те изберат за Пилигрим?
Погледнах го удивен. Както вече споменах, никога не бях обезпокоявал мислите си с подобни въпроси. Приемах го за неизбежна даденост в моя живот. Във всяко поколение, още от времето на първата луна, е имало избраници от моята фамилия. Нямах нито братя, нито сестри, следователно, когато му дойде времето, щях да тръгна. Моят крак нямаше да бъде никаква пречка. Затова му отвърнах разпалено:
— Във вените ми тече кръвта на Първия Катерач. Моят баща беше Пилигрим, както и баща му преди него. Аз също ще бъда, щом настъпи моят час. Да не би да мислиш, че няма да бъда избран?
— Разбира се, че ще бъдеш — съгласи се Трайбън, като се взираше в мен напрегнато. Очите му бяха огромни, кръгли и тъмни със светли процепи в средата. — Ще тръгнеш нагоре, така както са го правили много други преди теб. Ще се катериш, ще се изкачваш, ще се мъчиш, ще страдаш… и най-вероятно е да умреш някъде горе, както става с повечето от тях, или ще се завърнеш като побъркан дърдорко. Какво хубаво има в това? Какъв е смисълът? Каква е цената на целия този убийствен труд, Полър, ако се изкачваш само, за да умреш или да се върнеш обезумял?