Стояхме, погълнати от това грандиозно великолепие. Дорн Клоунът се приближи тихо до мен:
— Полър, след стотина крачки пътят свършва.
— Сега не е време за шеги, Дорн.
— Не се шегувам. Пътят се спуска в нищото. Току-що видях. Нататък няма никакъв път.
И беше вярно. Нашата малка скалиста пътека продължаваше още малко, после постепенно се стесняваше и просто изчезваше недалече от нас. Отидох до самия й край и се озовах на място не по-широко от длан. Хванах се за грубата повърхност на скалата и надникнах със страхопочитание във ветровитата празнина. Пред мен се откриваше единствено празното пространство на големия процеп. От едната страна беше Стената, от другата — пропастта. Оставаше само едно направление и то беше зад мен — пътеката, по която бяхме дошли. Ние бяхме в клопка. Бяхме изгубили дни, дори седмици. Струваше ми се, че нямаме друг избор, освен да се върнем назад по леко полегатия склон, който бяхме следвали, докато открием възможност да подновим изкачването.
— Не — възрази Киларион. — Тук ще се качим нагоре по Стената.
— Какво? — сепнах се аз. — Направо нагоре?
Спогледахме се смутено.
— Направо нагоре — отсече той. — Това е възможно. Знам, че е възможно. Малко по-назад има едно място, където по масива минават широки пукнатини. Има хватки за ръцете. Боговете са ни дали и смукала. С помощта на едното и другото, ще успеем.
Обърнах се и погледнах назад. Видях оголен скален отвес, толкова висок, че вратът ме заболя докато го гледах. В сенките на следобеда можах да съзра някъде в далечината скални шпилове, които стърчаха нагоре, много нагоре.
— Никой не може да се изкатери по това, Киларион.
— Аз мога. Ти можеш. Всички ние можем. Не е толкова високо колкото изглежда. Аз ще се кача и ще ви покажа. И тогава всички ще се качите. Иначе ще трябва да се върнем чак до мястото, където Стап умря и да търсим друг път. Лично аз по-скоро ще се изкача по тази планинска стена, отколкото отново да мина по онези места.
Киларион вече доказа, че е добър в определянето на маршрути, че има природна дарба да определя посоката. Вероятно пак беше прав. Но ставаше твърде късно, за да предприемем този опит, дори ако допуснем, че изобщо беше възможно.
— Ще се върнем назад докато намерим място за лагеруване и ще останем там през нощта. А на сутринта ние с теб ще опитаме да се изкачим по стената, Киларион, — предложих аз.
— Знам, че ще успеем.
— Знаеш, че ще успееш ти. Искам да видя дали другите ще могат.
И така през сгъстяващите се сенки ние се върнахме, за да търсим място за лагер. През този ден никой не бе забелязал, че пътят се рони. Сега, поели назад, си мислех колко ли време ще ни е нужно, за да стигнем до снощния лагер, на място, достатъчно широко и безопасно за престой. Пред нас имаше много часове рисковано ходене в тъмнината. Но не се наложи да го правим. Открихме друго подходящо място — не го бяхме забелязали на идване само на един час от края на пътя, точно до малък извор с прясна вода. Площадката беше малка, но подходяща, скупчихме се колкото се може по-близо един към друг и слушахме как вятърът свири над нас.
На сутринта заедно с Киларион се отправихме, за да се опитаме да се изкачим.
И двамата бяхме нарамили пълни денкове. Иначе изпитанието щеше да е безсмислено. Киларион снова напред-назад по трасето почти цял час преди да вземе решение откъде да започнем изкачването.
— Тук — определи най-после той.
Погледнах нагоре. Стената изглеждаше гладка и съвсем вертикална.
— Тук се процежда вода — поясни Киларион. — Виждаш ли? В скалите трябва да има пукнатини.
Разопаковахме въжетата за катерене и ги завързахме около кръста си. След това се обърнахме с гръб един към друг, за да трансформираме нашите леви ръце за изкачване. Както повече мъже, така и аз, се чувствах неудобно да извършвам каквато и да било промяна на формата си пред друг човек от моя пол, а изглежда и с Киларион беше същото. Когато се обърнахме отново лице в лице, показахме своите смукала. Видях как очите на Киларион се стрелнаха въпросително към куция ми крак, сякаш се чудеше защо не го бях променил, ала не го каза. Аз обаче го изгледах с твърд поглед и му обясних, че не мога да направя нищо с крака си, но че във всеки случай той не е пречка за мен. Пресегнах се към денка, извадих малкия идол на Санду, който Стрелца ми натрапи в деня на Заминаването и го потърках два пъти на святото му място за късмет.