— Готов ли си? — попита той.
След това запрати тризъбата кука към скалата, протегна се нагоре и започна да се изкачва по отвесния скален масив.
Когато свързващото въже се опъна, аз го последвах. В годините за тренировка се бях изкачвал по много скали, макар и никога по подобна на тази. Казах си, че най-важното е да се съсредоточавам върху всяка поредна хватка, а не да мисля за цялостното предстоящо изкачване. Над мен Киларион се движеше бързо и ловко и опипваше най-добрите места, за да се задържи. Както и предполагаше, камъкът бе осеян с пукнатини, а имаше и хватки, и дори малки издатини, незабележими отдолу. Сграбчвах хватките, забивах като клин дланите си, а понякога и цялата си ръка в пукнатините. Използвах куката и смукалата си, за да мога да преодолявам гладките участъци. И се издигах бързо и сръчно, спазвайки темпото на Киларион.
Най-важното при изкачване по скала е, човек да не забрави да предостави на краката да свършат цялата работа. Ръцете са подвижни и гъвкави, но бързо отмаляват, ако трябва да носят голямата тежест. Затова Киларион гледаше подозрително моя сакат крак. Той беше пръв и ако паднеше — аз трябваше да задържа и двамата. Сигурно се е чудел колко ли сила може да има в мен.
Щях да му покажа. Живял съм с този крак, служил ми е вече две декади години. Той ме бе изкачил до тази височина на Коза Сааг. Щеше да ме изкачи и по тази скала, и по целия път нагоре в планината.
Докато се протягах за издатини над мен, умело забивах пръстите на краката си в пукнатините. Чувствах сигурна опора, бях готов да се изкатеря до следващата височина. В тази игра недъгавият ми крак не беше по-лош от другия. Просто трябваше да го слагам под различен ъгъл, това беше всичко.
Първите минути бяха лесни. После стана малко по-трудно — налагаше се да се подскача към някои от хватките и докато отскачах, за момент оставах напълно без опора. Веднъж докоснах хватката — тя се изрони като гнило дърво и се счупи. Но когато това се случи, аз вече бях закрепил краката си.
Ушите ми пищяха, сърцето ми се блъскаше лудо. Изглежда, че малко се бях уплашил. Но Киларион се движеше безжалостно и не исках да си помисли, че не мога да го следвам. Както бях научен, планирах пътя си с няколко движения напред — непрекъснато съобразявах следващата стъпка, пресмятайки къде ще отида след като съм тук, а после ей там.
Направих глупавата грешка да погледна назад през рамо, за да видя колко високо сме се изкачили. Това се оказа критичен момент — надолу клисурата изглеждаше толкова дълбока, колкото беше висока Стената. Стомахът ми се сгърчи, сърцето ми се сви, сякаш някой го стисна и моят ляв крак започна да трепери силно. Горе Киларион усети раздрусването на въжето.
— Какво правиш, Полър? — попита той. — Да не би да танцуваш?
Този шеговит въпрос ме спаси. Аз се засмях и страхът ми се изпари. Отново се съсредоточих върху скалата.
За да се катери човек, трябва да се концентрира възможно най-добре. Не бива да вижда нищо друго, освен пукнатините и скалата пред носа си. Аз се изкачвах нагоре, все нагоре. Сега приличах на орел с разперени криле и разкрачени крака; движех се бавно по успоредни траверси, разположени на разстояние около два разкрача, които образуваха нещо като комин. Сега се захванах и висях от една кристална издатина не по-голяма от вътрешния ми палец. Бузата ми плътно прилепваше до скалата, а краката ми търсеха опорна точка във въздуха. Ръката ме болеше, а езикът ми беше подут.
И изведнъж една ръка замахва пред лицето ми и чувам звънтящия смях на Киларион, когато посяга към китката ми, хваща я и ме издърпва на ръбест скален корниз, където мога да се отпусна и дори да легна.
— Виждаш ли? — възкликна той. — Нищо работа!
Бяхме се изкачили. За мен катеренето бе траяло векове — а всъщност може би то бе само секунди, не можех да преценя. Единственото сигурно нещо бе, че го бяхме завършили. Едва сега разбрах, че имаше моменти по пътя, когато бях сигурен, че ще загинем. Но сега, когато лежах върху хоризонталната плоча и се смеех, и дишах тежко, сега ми се струваше, че Киларион беше прав и че изкачването наистина е нищо работа.
След малко станах. Бяхме стигнали до широко плато, тъй обширно, че в първия момент помислих, че сме на самия Връх — Върха на Коза Сааг, защото всичко наоколо изглеждаше равно. Тогава в далечината съзрях нещо, което ми показваше колко греша. Сега на юг можех да съзра на огромно разстояние следващото възвишение на Стената, издигащо се от основата на платото.