— Ще млъкнеш ли? Никому не е нужно мрачното ти настроение, тъп Писар.
— На мен ми е нужно! — изкрещя Накса. — Това ме топли през нощта. Май че искаш нещо от мен, Грисиндил, за да се стоплиш и ти.
Той я смушка, надвеси лице над нея и се ухили злобно:
— Какво ща кажеш, а, малка Тъкачке? Искаш ли да изтъчеш няколко Промени довечера?
— Глупак — върна му Грисиндил. И изля такъв поток от обиди, та помислих, че въздухът ще пламне.
— И двамата сте глупаци — намеси се Гали, но съвсем добронамерено. — При този разреден въздух не бива да хабите дъха си за такива неща.
Кат, който се движеше до мене, ми рече тихо:
— Полър, какво ще кажеш да удавим Накса в следващия поток, ако ще да е само, за да не слушаме повече виещия му глас.
— Добра идея!
— Но признавам си и аз се тревожа, че видимо не се приближаваме към планината.
— С всяка измината стъпка идваме все по-близо категорично заявих аз.
Вече се ядосвах. Вероятно, защото съмнението глождеше като язва душата ми. Накса беше само един досадник, но Мурмут можеше да направи големи пакости и се опасявах, че скоро ще ги стори, ако този разговор продължи. Трябваше незабавно да го прекратя.
— Слушай — казах на Накса — само изглежда, че сме на същото разстояние. Не бързаме за никъде. Какво лошо има дори ако прекараме остатъка от живота си в път към Върха? Нали сме Пилигрими на Поклонение.
За момент ме изгледа така, като че ли го осени съвършено нова мисъл. После кимна и ние продължихме напред, без да говорим. Скоро ропотът отзад спря.
ДУМИТЕ на Накса бяха злостни и през целия ден отровата им се просмукваше все по-дълбоко в душата ми. Тази нощ, вече установили бивака, ме нападнаха такива мрачни мисли, изпаднах в такова униние, че сам не можах да се позная. В главата ми се загнезди фразата: това плато няма край, това плато няма край, ние ще прекараме остатъка от живота си, опитвайки се да го прекосим. И ми хрумна, че Накса е прав. По-добре да си построим селище някъде по ниските склонове, вместо да се изтощаваме в безплодно търсене.
Силното желание да сложа край на Поклонението ме връхлиташе вълна след вълна. Накса е прав. Мурмут е прав. И останалите малодушни са също прави. Защо влагаме всичките си сили в надеждата, че ще видим боговете? Те може би въобще не съществуват? Пропилявахме живота си за това безсмислено Поклонение. Единственият ни избор сега е унижението да се върнем в селището. Другото е смъртта, която ни очаква в тази пустош.
Подобни мисли бяха ужасно богохулство. При други обстоятелства щях да ги прогоня от съзнанието си, ала тази нощ те бяха по-силни от мен, смазваха ме, не успявах да устоя на тази сила, на това изкушение и същевременно усещах, че душата ми започва да се смразява, а духът ми да се сковава като в ледена ризница.
Да позволя поражението и отчаянието да вземат връх, беше нещо ново за мен. Виновни бяха пустото и злокобно плато и коварните, отровни думи на Накса. Другите се бяха изтегнали край лагерния огън, пееха и се смееха на лудориите на Газин Фокусника, на Дорн и Тул — нашите двама клоуна, а аз се отдалечих и се прислоних мрачен в изпъстрената със сух мъх седловина, до една сива скала. Взрях се с невиждащи очи към зловещите далечини пред нас. Грееха две луни — безрадостните Карибос и Тенибос. На неприятната светлина, струяща от дупчестата им повърхност, съзрях само скръб и печал в този обрулен, разлагащ се пейзаж. Мисля си, че не съм имал по-ужасен час в моя живот. Седнал там, наблюдавах как в безлюдната пустош притичват нощни зверове с бодливи гърбове и се изпълвах с желание да срина лагера и да се върнем още тази вечер долу. Така или иначе за мен Поклонението приключваше. То бе изгубило своя смисъл. Беше престанало да означава каквото и да било. Каква полза имаше от него? Каква полза имаше от всичко? Какво друго освен болка щяхме да спечелим тук. Боговете в своята обител високо горе наблюдават свише нашите усилия и се смеят.
Сега, в този мрачен момент, ми изглеждаше безсмислено да посветим живота си на такова рисковано начинание. Хванах се да мисля, че по-добре щеше да е, да бях загубил опора при изкачването с Киларион, да бях се сгромолясал стремглаво надолу към своята зла участ, вместо да се окажа на място, където ни чака само изнурителен и нескончаем труд.
Неочаквано пред мен застана Трайбън.
— Полър?
— Остави ме, Трайбън.
— Какво правиш тук?
— Наслаждавам се на прекрасната лунна светлина — процедих с горчивина.
— И какво си мислиш, седнал тук на прекрасната лунна светлина, Полър?
— Нищо. Не мисля за нищо.
— Кажи ми — настоя Трайбън.
— Нищо. Нищо. Нищо.
— Знам за какво мислиш, Полър.