— Да чуем — провокирах го, въпреки опасенията ми, че той наистина може да знае, а ако беше така, нямах желание да го чуя от него.
Той се наведе леко, така че големите му кръгли очи се оказаха на нивото на моите и аз видях в тях сила, жестокост и гняв. Никога досега не го бях виждал в такова състояние. В тях наистина имаше Сила.
— Ти мислиш за селището — прониза ме той.
— Не, не е вярно.
— О, да, мислиш. За нашата Къща. За Туримел от Светците. Мислиш как можеше да се търкаляш с Туримел на леглото в нашата Къща и да правите Промените заедно.
— В този момент Туримел лежи щастливо с Джекопон Певеца — те направиха церемонията на Печата още преди пет години. Отдавна не съм мислил за Туримел.
Извърнах се, за да не виждам този свиреп, втренчен поглед.
— Защо ме притесняваш, Трайбън?
Той ме хвана за брадичката и обърна главата ми:
— Погледни ме.
— Трайбън…
— Искаш да се върнеш вкъщи, Полър!
— Платото ме кара да се чувствам зле.
— Да, с всички ни е така. Искаш ли да се върнеш у дома? Когато бяхме на дванайсет, ти и аз дадохме обет, Полър!
— Да, помня — казах аз. — Как мога да забравя.
И започнах с неестествен глас да произнасям нашата клетва:
— Ще се качим на Върха, ще срещнем боговете, ще видим всички чудеса и ще научим всички тайни. А после ще се върнем в селището. Даваме клетва.
— Вярно е. И аз смятам да удържа клетвата си — натърти Трайбън, продължавайки да ме гледа като кръвен враг.
— Аз също.
— Наистина ли? Наистина ли?
Хвана ме за раменете и ме разтърси толкова силно, че се изплаших да не промени формата ми. Но го оставих да ме разтърсва. Не казах нищо повече. Не направих нищо.
— Полър, Полър, Полър, какво става с теб тази нощ? Кажи ми!
— Платото. Лунната светлина. Далечината.
— И това ли е причината да искаш да се върнеш. Колко щастлив ще бъде Мурмут, ако разбере, че великият водач Полър е сломен! За теб Върхът не значи вече нищо. Боговете. Клетвата. Единственото, към което се стремиш е да зарежеш всичко и да се върнеш.
— Не, не е така — възпротивих се аз, без да бъда много убедителен. — Съвсем не е така.
Той поклати глава.
— Думите ми са точни, но ти няма да го признаеш дори пред мен.
— Да не си станал магьосник, Трайбън, че така лесно можеш да четеш мислите ми?
— Винаги съм можел да чета мислите ти, Полър. Не е нужно да се преструваш пред мен. Ти искаш да се върнеш, лъжа ли е?
Очите му искряха. За мое учудване разбрах, че се страхувам от него и точно сега не бях в състояние да му отговоря. Със студен и спокоен глас той обяви:
— Искам да ти кажа нещо, Полър. Смятам да удържа на клетвата си, каквото и да направиш, дори ако съм единственият, който иска да продължи, нека бъде така. Аз ще продължа. А когато ти се върнеш в селището след една или две години, или три, или четири и те попитат къде е Трайбън, можеш да кажеш, че той е отишъл на Върха, че той е там сега и обсъжда философски въпроси с боговете.
Той се изправи, протегна ръка с изпънати пръсти за сбогом.
— Ще ми липсваш, Полър. Аз никога няма да имам приятел като теб.
Ядосано свалих ръката му. Стори ми се, че се опитва да ме покровителства. Не можех да понеса това, не и от него.
— Това е глупаво, Трайбън. Нали знаеш, че и аз ще бъда с теб на Върха, когато се качиш там — изстрелях думите към него. Исках да изглеждат обещаващи, но те не излязоха убедителни и Трайбън го знаеше така добре, както и аз.
— Така ли? — попита той — Наистина ли, Полър?
Отиде си и ме остави, без да разбера дали лъжа себе си или не.
НАПЪЛНО объркан поседях час или повече, а после, когато всички, с изключение на часовите, си бяха легнали, се върнах в лагера и се мушнах под завивката. Тази нощ пак сънувах Звездния сън, моя момчешки сън и той никога не е бил така ясен, дори първия път, когато цялото селище го сънува заедно с мен. Бях сам-самичък на една остра планина, вкопчен във Върха, където ме брулеха ледени ветрове. Всичко около мен беше божия светлина, дяволска светлина, светлина, която идваше от края на времето и се вливаше в неговото начало. Аз приклекнах, свих се, отскочих и се извисих към Небесата, към лъчистата страна, обител на боговете. А звездите, живи, пулсиращи по-горещи от пламък, се отваряха за мен, обгръщаха ме и ме приемаха в себе си; почувствах реки от божията мъдрост да се вливат в душата ми.
Цялото съмнение, което ме разяждаше на това ужасно място, бе изгорено без остатък от огъня на звездите. Екстазът на Поклонението ме обсеби отново изцяло и когато се събудих — стори ми се, че стана след миг — утрото бе дошло; светлините на двете слънца — бяло и яркочервено, се боричкаха весело по склоновете на далечната Стена. Ако бях по-близо можех да се изкача с един скок. Знаех, че никога повече няма да се разколебая в моята вяра. И аз наистина не се разколебах, освен почти в края на Поклонението, макар че дали слязох от Стената с вярата, с която се изкачих, ще прецените и отсъдите вие, след като чуете цялата моя история.