Това, че Хенди ме молеше за Накса, ме стресна и обезпокои, защото аз все още я желаех. По време на Поклонението тя се държеше толкова високомерно с всички, че беше неестествено и някак необяснимо да се застъпва за Накса, след като бе показала пълно безразличие и към мен, и към всички останали. Ревността ми се събуди. Но имаше и нещо трогателно, че двама прокудени се привличат така един друг. Отговорих й по-дружелюбно отколкото на Тиса:
— Дори и да искам, вече не мога да направя нищо. Накса има зад гърба си една сутрин път. Където и да е, не можем да губим време да се връщаме и да го търсим. Сам си е виновен. Ще трябва да се справи сам, никой не може да му помогне.
— О, той не е чак толкова далече — засмя се Грисиндил.
— Какво?
Тя продължи палаво:
— Цяла сутрин се промъква зад нас, но се опитва да не го забележим. Хенди и аз го видяхме преди малко. Крие се точно ей там, зад онези хълмове.
— Какво? — изкрещях аз и скочих побеснял. — Къде е той?
Но Грисиндил сложи ръка на тоягата ми и ме задържа да не тръгна след него. Беше разумно, защото ако в този момент Накса ми бе попаднал пред очите, щеше да се прости с живота си.
— Накса е глупак, ти ме чу, че му го казах вчера — увещаваше ме тя. — Но дори глупаците имат право да живеят. Ако го прогониш, той със сигурност ще умре в тази пустош. Но той е един от нас, Полър. Искаш ли да тежи на душата ти смъртта на Пилигрим? Защото е сигурно, че боговете ще запишат смъртта му на твоя сметка, когато се качиш на Върха.
— Кой знае какво си мислят боговете? — не отстъпих аз и все още треперех от яд. — Ако Накса има малко ум в главата, ще стои далеч от мен. Не искам да го виждам. Предайте му това.
— Имай малко милост, Полър, — примоли се Грисиндил.
— Оставете ме.
— Полър, ние те молим — настоя Хенди нежно.
Това малко ме разколеба. Въпреки всичко й обърнах гръб.
— Ще му направя заклинание — обеща Тиса, — да не говори повече глупости.
— Не. Не. И не. Не го искам.
Яростта, която Накса събуди в мен, постепенно ме напускаше. Накрая те ме убедиха: Тиса с магическата си сила, Хенди с нейното състрадание към изгнаника, а Грисиндил с готовността си да прости на човек, който я бе обидил толкова много предишния ден. Склоних и те отидоха да го доведат. Не след дълго Накса се зададе — влачеше се, потънал от срам и страх. Повече не го чух да се оплака.
11.
Платото не ставаше по-привлекателно и отношението ни към него с нищо не се промени. Ускорих крачката и всички ме последваха напред през изнурителната пустош към нашата цел.
За мен времето бе спряло: вече не изпитвах нетърпението и отчаянието, които ме бяха хвърлили в мрак. Единственото ми желание бе да се изкачвам отново и нямаше да разреша нищо да застане на пътя ми. На моменти долавях искра на възобновяващо се безпокойство и настървено започвах да изследвам хоризонта — дали все пак няма признаци, че наистина напредваме, търсех да различа дали някои по-характерни хълмове, хребети или долчинки пред нас, променят местоположението си спрямо голямата, отдалечена планинска маса — същинската част от Стената. И разбира се, те се променяха. Ние се придвижвахме постепенно, макар да не го долавяхме. Платото беше по-голямо отколкото предполагахме, но без съмнение го преодолявахме. Планината вече придобиваше ясни контури, а не беше просто бледочервеникав силует на хоризонта.
Започнахме да забелязваме нови неща.
Тиса ги усети първа.
— Това място е населено — констатира тя внезапно, когато се бяхме изкачили върху едно стръмно сухо възвишение, осеяно с каменни блокове.
— Къде? От кого?
— Не зная. Усещам нечие присъствие.
Поколеба се за миг и посочи надолу съвсем близо под нас, към подножието на планината. От изток към скалистата пропаст течеше река с тъмна вода, а от запад — бърза река с белезникава вода. Смесваха се и се образуваше буен воден път.
— Там — определи тя. — Точно там при двете реки.
— Какъв вид присъствие — попитах аз. — Опасно ли?
— Не мога да преценя, но вероятно да.
— Трябва да ги заобиколим — намеси се Джайв. — Най-добре ще бъде да не се срещаме с никой тук.
Ала беше твърде късно. Нашето присъствие не остана незабелязано. Без да подозираме, бяхме навлезли в Първото Кралство на Стената и неговите обитатели разбраха, че преминаваме през тяхната територия. Много скоро те ни създадоха грижи и ни причиниха скръб.
ПРЕЗ НОЩТА ни посетиха летящи демони. Никой от нас не бе виждал такива същества. Според Газин Фокусника това били вятърни елфи, а аз винаги бях считал, че те са персонажи от митове и легенди. Но на Стената всички митове и легенди се превръщаха в реалност. И все пак бях сигурен, че Газин греши. Не бяха елфи, а демони.