Беше прекалено дори за Трайбън — звучеше като богохулство.
— Как можеш да задаваш такива въпроси? Поклонението е свещена мисия.
— Така е.
— Тогава какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че да бъдеш само Пилигрим е нищо. Просто трябва да извървиш много път. Разбираш ли, това е всичко. Нагоре, нагоре, още, и още и пак нагоре. Движиш единия си крак, после другия и вече си по-високо в планината. Всяко животно без разум може да го направи. Нужна е само издръжливост. Разбираш ли ме, Полър?
— Да. Не. Не те разбирам въобще, Трайбън.
Лека усмивка се появи по лицето му:
— Искам да кажа, че да бъдеш избран за Пилигрим само по себе си не означава нищо. Наистина това е чест, но ако се замислиш, ще видиш, че зад тази дума не се крие нищо.
— Щом така казваш…
— Не означава много, ако просто скърцаш със зъби и се катериш, щом няма някакъв по-дълбок смисъл, заради който да се подложиш на такова изпитание.
— Тогава кое има значение? Може би оцеляването, докато стигнеш Върха?
— То е част от него.
— Само част? — погледах озадачено аз и примигах срещу него. — Това е идеята, Трайбън. Затова тръгваме. Изкачването, изминаването на целия път до Върха, в това се крие целия смисъл на Поклонението.
— Да, точно така, но след като веднъж стигнеш Върха, после какво? Това е основният въпрос, разбираш ли?
Колко неприятен и досаден може да бъде понякога Трайбън.
— И после — не се предавах аз, — се представяш на боговете, ако можеш да ги намериш. Изпълняваш съответния ритуал и поемаш пътя обратно надолу.
— Съобщаваш го, сякаш е нещо обикновено.
Погледнах го, без да кажа нищо. Много, много тихо той промълви:
— Как мислиш, коя всъщност е целта на Поклонението, Полър?
— Ами… — колебаех се аз. — Всички я знаят. Да се представим на боговете, които живеят на върха на Коза Сааг, да ги открием, да измолим тяхната благословия. Да пребъде благоденствието на нашето селище, като отдаваме почит на светците.
— Да — потвърди той — и какво още?
— Какво още? Какво още може да има? Изкачваме се, отдаваме почитта си и слизаме. Според теб не е ли достатъчно?
— Първия Катерач — не отстъпваше Трайбън, — твоят велик праотец, какво постигна Той?
Не беше нужно да мисля. Думите, които устата ми сякаш сама произнесе идваха направо от катехизиса:
— Той се помоли на боговете да им стане чирак и Те Го научиха как да използва огъня и как да прави сечивата, нужни ни за лов и строителство и как да отглеждаме посеви, и как да се обличаме в кожи от животни и много други ценни неща. И после Той слезе от Планината и научи на тези неща хората от низините, които живееха в мизерия и невежество.
— Затова ние почитаме Неговата памет. Ти и аз, Полър, трябва да направим същото, което стори Той, Който се Изкачи. Да се изкачим на Стената, да намерим боговете, да научим от тях нещата, които са ни необходими. Това е най-важната причина, за да идем — да научим. Да научим, Полър.
— Но ние вече знаем всичко, което ни е нужно.
— Глупости! — той се изплю. — Глупости! Наистина ли вярваш в това? Ние все още сме невежи! Живеем като зверове в тези селища. Като скотове. Ловуваме, отглеждаме посеви и се грижим за градините. Ядем, пием и спим. Ядем, пием и спим. Животът си върви и нищо не се променя. Смяташ ли, че това е достатъчно, за да бъдем хора?
Гледах го втренчено. Напълно ме зашемети.
— Нека ти кажа още — промълви Трайбън, — че аз също смятам да стана Пилигрим.
— Ти ли, Трайбън? — изсмях се направо в лицето му.
— Да, аз. И нищо не може да ме спре. Защо се смееш, Полър? Смяташ, че никога няма да изберат някой толкова слаб физически? Не, Полър, ще ме изберат! И теб ще те изберат, независимо от недъгавия ти крак. Ще изберат и мен, макар че не ми достига физическа сила. Аз ще направя така, че да се случи. Кълна се в Този, Който се Изкачи. Кълна се в Креш и във всички богове на небесата!
Очите му искряха с мистична и зловеща светлина, която го правеше тъй загадъчен и страшен за всички, понечили да се изправят срещу него. В Трайбън имаше Сила. Ако беше роден като Магьосник, а не в Къщата на Стената, щеше да бъде Санта-Нила — човек с голяма магическа сила, която му дава възможност да управлява. Сигурен съм в това.