Установихме лагера на ветровита наклонена площадка, заобиколена от зловещи храсти с яркочервени блестящи и заплашително фосфоресциращи тръни. Потискащо и страшно място, но в средата бликаше изворче с прясна студена вода, а ние можехме да спрем само в близост до вода.
Почти цялата вечер, на фона на тъмното слънце, пред нас бавно кръжаха огромни птици с неясни очертания. Мислихме, че са птици. Но по-късно на хоризонта започнаха да се появяват луните — първо блестящият Сцантибус, после и малкият Молибос и на тяхната бяла студена светлина открихме, че летящите същества са някакъв вид крилати, отвратителни зверове.
Те имаха тела не много по-различни от нашите, но много крехки и малки, като на дете. Бяха меки и отпуснати, с тънки крайници — като джуджета. Ако бяха принудени да живеят на земята, щяха да са слаби и жалки. Но злощастните дребни тела висяха на големи космати крила, с огромен силен размах и се носеха неуморно и плавно из въздуха. Затова Газин Фокусника предположи че са вятърни елфи. Танцът на вятърните елфи е характерен обред на Фокусническата Къща, така че той би трябвало да знае как изглеждат елфите.
Оказа се, че Газин бе сгрешил. Той просто се опитваше да докаже собствената си значимост, подобно на всички Фокусници, ала никога не бе виждал вятърни елфи, защото са били познати само в древността. За мен вятърните елфи от старите легенди винаги са представлявали нежни и ефирни същества, а тези не бяха такива. Смешно малките им тела, покрити с гъста сплъстена сиво-синкава козина като на зверове, им придаваха гнусен и злокобен вид. Забавеният мах на крилата им внушаваше страх и заплаха. Когато се спускаха достатъчно близко надолу, виждахме поразяващо грозните им лица: сплескани черни носове със зейнали дупки вместо ноздри, зелени очи като огньове, дълги уши с гъсти кичури косми по края, четири големи жълти зъба — два отгоре и два отдолу, силно издадени над устните им и леко припокриващи се като извити ками. Немощните ръце завършваха с хищни нокти. Може ли да има по-отвратителни по-различни от елфите същества?
С часове кръжаха в небето над нас, без да правят опит да се спуснат към земята. Само едно от тях прелетя тъй близо, че едва не ме докосна — блъсна ме киселата миризма на крилете му и чух злобния му съсък.
Тези вятърни елфи, демони, или каквото там бяха, се рееха неспирно над нас и издаваха пронизителни, дрезгави, хрипливи викове. Скоро ритъмът на техните крясъци много ми заприлича на говор, сякаш високо ни съобщаваха нещо, използвайки като че ли думи, истински думи, но на неразбираем език — все едно език, чут насън, въпреки че в сънищата си понякога човек разбира непознати езици, а сега не можех да схвана смисъла дори на една дума от онова, което летящите чудовища се опитваха да ни кажат. Но гласовете им бяха злостни. Звучаха като заклинание. По-лошо, звучаха като проклятие.
Видях Тиса, сгушена до една скала, да трепери и да плаче. Когато някое от съществата минаваше близо до нея, тя правеше магьоснически знаци. Накса я приближи, хвана ръката й, за да я успокои. Чух го да й говори тихо, тя кимна, а той отметна глава назад и изкрещя нещо към съществата. Нямах представа какво иска да направи.
Прекарахме безсънна нощ; седяхме до огъня с тояги в ръце, готови за защита в случай на необходимост. За щастие не се наложи — на зазоряване демоните изчезнаха, сякаш изплашени от светлината.
През целия този ден се движехме необичайно стремително, като че ли безсънната нощ ни бе вдъхнала нови сили, но според мен неразумно бързия ни ход, без да жалим силите си, бе само признак за умора, или може би желание да се махнем час по-скоро от страната на летящите демони. Ако това е било нашата надежда, тя е била напразна, защото с падането на тъмнината те се върнаха и отново кръжаха, кръжаха, кръжаха над нас, крещейки проклятия.
И отново чух Накса да вика в отговор — явно използваше думи от техния груб език. Отидох до него:
— Разбираш ли езика им?
За първи път, откакто му разреших да се върне, Накса и аз бяхме близо един до друг. Погледна ме уплашено — вероятно му мина през ум, че мога пак да го нападна. После хвърли неспокоен поглед към застаналата в съседство Тиса, като че ли търсеше помощ, ако реша да го нападна. Но Тиса се бе потопила в царството на мистериите и не виждаше нищо наоколо.
— Разбираш ли? — попитах аз.
Той навлажни устни:
— Малко — и заби очи в земята. Страхуваше се от мен.
— На какъв език говорят?