— Казва се готарза. Много древен език, говорили са го по нашите земи преди много цикли. Учих го като малък. Ние Писарите сме съхранили такива знания. — Накса се поколеба. — Струва ми се, че казват „Елате и се разтопете, елате и се разтопете“ или „Вие ще бъдете размекнати“. Не съм сигурен. Много бегло познавам езика готарза.
— Размекнати? — изпаднах в недоумение аз.
— В тази дума не се съмнявам. Имат предвид нещо като топене на восъчна фигура. Това е дума за промяна. Спомни си как се размеква восъчна фигура, как започва да тече и променя формата си, когато магьосница я затопля, за да направи заклинание.
— И те искат да ни размекнат? — изразих подозрение аз.
Накса кимна.
— Това ми звучи безсмислено.
— И на мен. Казах им да се махат и че никога няма да направят с нас каквото искат. Но сигурно не ме разбират. Казах ти, Полър, познанията ми по този език са твърде слаби. Но Тиса е съгласна с мен, че искат да ни примамят към нещо.
— И магьосниците ли учат древни езици?
— Не — уточни Накса. — Тиса разговаря на езика на 1 съзнанието. Тя разчита мислите на демоните без да използва думи. Затова е толкова изплашена. Тиса разбира всички езици — езика на скалата, езика на дървото, езика на летящите демони. Тя е Санта-Нила. Притежава могъща магия. Ти не знаеше ли?
Погледнах го смаяно. Не знаех, не, не знаех, макар да съзнавах, че Тиса притежава голяма сила. Но толкова голяма? При всяко поколение се раждат шепа хора Санта-Нила. Аз бях лежал в обятията на Тиса, бях правил с нея Промените и то неведнъж, и въпреки всичко не разбрах, че тя е магьосница от такава величина. Сега се чудех дали тревожното изтръпване, което предизвикваше у мен, дали нейното странно и смущаващо излъчване докато правехме Промените, не бе знак за особената — дарба, а аз бях твърде невеж, за да я доловя. Очевидно обаче, Накса не бе тъй недосетлив.
— И селището позволи една Санта-Нила да отиде на Поклонение? — усъмних се аз. — Не е за вярване. Те са толкова малко, Накса. Мисля, че не биха я пуснали да тръгне.
— Те не са знаели — каза Накса. — Там никой не е знаел. Предполагам, че го е скрила от тях, защото е чувствала, че за селището ще е по-добре, ако отиде на Поклонение. Бях сигурен, че знаеш. Още повече, че ти и тя… — гласът му секна, той поклати глава. — Трябва да я цениш, Полър, и да я пазиш.
— Да — съгласих се аз.
— Летящите демони я изплашиха толкова много, Всичките тези приказки за размекване…
— Нищо лошо няма да й се случи — уверих го аз. — На никого от нас няма да се случи нищо лошо, обещавам. Никой няма да бъде размекнат. Няма да го позволя — заключих аз, макар че не осъзнавах какво точно обещавам да предотвратя. Размекнат? Размекнат? Нищо не ми говореше. Скоро разбрахме.
ПОЧТИ СТИГНАХМЕ до другия край на платото. Пред нас Стената отново се издигаше нагоре към небесата. Приближавахме мястото, където се сливат черната и бялата река — оставаше само да се спуснем по няколко малки хълма, закръглени като гърди. И когато се озовахме там, видяхме отрупани стотици, дори хиляди гротескни същества, скупчени и пъплещи. Малка част бяха на нашия бряг, други — във водата, а останалите, едно хаотично множество, се разпростираха надалече и се губеха в мъглата.
Бяха невъобразимо безформени. Представляваха кошмарна гледка. Нямаше двама еднакви. Нищо, което фантазията може да роди, не липсваше на този речен бряг. Някои бяха ниски и тантурести като гноми, други високи — същински гиганти, но толкова изтънени, че можеха да бъдат пречупени с поглед. Един имаше върху цялото си лице само едно-единствено огромно око, а друг до него — цяла редица малки, блестящи очички като черни мъниста, опасли главата му; трети изобщо нямаше очи, нямаше дори и ноздри, а само лъскава кожа от устата до челото.
Видях уши, дълги колкото ръце, устни прилични на тепсии, ръце, които се влачеха по земята; един нямаше крака, имаше четири ръце и се въртеше на тях като колело; на друг две месести крила излизаха от бузите и висяха надолу сякаш са завеси. Трети разперваше ръце с големина на лопати, друг пък имаше пенис, наподобяващ стърчащ дънер, сякаш бе в непрекъсната Промяна, а четвърти — опашки от главата до петите, които плющяха като свирепи камшици. Пети бе изкривен и възлест — ще кажеш, че сякаш бе на три десетки хиляди години, шести — без черти на лицето, просто така — гладко и празно; седми, сякаш без кости, се движеше като усукано, намотано въже.
Видях и още, още много. Малки, влачещи се същества и други мършави, и ръбати, и други големи и сферични. Същества, покрити с настръхнали бодли, с груба камениста коруба, с люспи като хлъзгави риби. Имаше с кожа, напомняща трева, с космата козина, имаше съвсем прозрачни: виждаше се как органите им пулсират и туптят, а средната им кост минава през торса, като бяла мачта.