Сега схванах защо се страхуваше Тиса. Попитах Трайбън:
— Дали има опасност да бъдем променени като тези тук?
— Възможно е. Не зная как действа Огъня на Промяната: дали пряко волята ти, или трябва да му се поддадеш, но трябва да се придвижваме внимателно.
— Така ще направим.
ВСИЧКИ ние, трийсет и деветимата, слязохме в долината на реката и застанахме на малки групи, силно смутени от гледката. Най-близко бяха скупчените плътно до водата чудовища точно пред нас, делеше ни само една открита пясъчна ивица, не по-широка от двайсет-трийсет крачки. Бяха заели позиция като на отбранителна линия, взираха се в нас, сочеха ни, зяпаха и крещяха с дрезгави гласове и надебелени езици. Дори да разбирах езика им, не беше възможно да чуя нещо ясно в тази гюрултия.
— Те говорят готарза — повтори Накса. — Езикът, използван от демоните.
— Можеш ли да разбереш какво ни казват?
— Малко, съвсем малко.
Помолих да ми преведе, но той само поклати глава нетърпеливо, мръщеше се и си мърмореше. Аз чаках. Размекнатите ставаха очевидно все по-неуправляеми: правеха гримаси, хвърляха гневни погледи, размахваха юмруци към нас, ако изобщо можеше да се каже, че имаха юмруци. Изглеждаше съвсем сигурно, че ще ни нападнат. Киларион, застанал точно зад мен, ми прошепна:
— Трябва да изтеглим най-силните хора отпред, Полър. И да се приготвим за бой.
— Нямаме никакви шансове срещу такова множество — му отвърнах аз.
— Полър е прав — подкрепи ме Кат. — Ние трябва да ги подведем. Предлагам да тръгнем право напред и да ги накараме да ни направят път.
Стори ми се най-доброто. Отстъплението щеше да е безсмислено. Стената беше пред нас и трябваше да се движим напред. Дадох знак за тръгване. Точно тогава Накса ми каза:
— Мисля, че разбрах какво крещят сега. Великите Девет ви чакат! Великите Девет ви чакат!
— Кои са те?
— Откъде да знам? Казват ни, че Великите Девет ни чакат от другата страна на реката. Предполагам, че те управляват това Кралство. Или може би са богове. Очакват да отидем при тях. Трябва да вземем разрешение от тях, за да прекосим територията им — мисля, че това ни казват.
— И как да разберем кои са? Как изглеждат Великите Девет? Не ти ли подсказаха някак?
Накса сви рамене:
— Наистина не зная. Не се чува ясно, всички крещят едновременно. Едва различавам отделните думи, да не говорим, че не разбирам напълно смисъла им.
— Добре — казах аз.
Взрях се в хаоса отвъд реката.
— Ще преминем и ще потърсим Великите Девет, за да се опитаме да разберем какво искат от нас.
Още веднъж дадох сигнал и ние поехме напред. Щом разстоянието между нас се скъси, Размекнатите станаха още по-неспокойни. Изглежда смятаха да отстояват земята си и дори да се придвижват с нас. Но когато се приближихме достатъчно, за да ги докоснем с тоягите, те започнаха да отстъпват — не можехме да ги достигнем, но оставаха плътно струпани и не ни позволяваха да се придвижваме свободно.
Така стигнахме до реката. Ние вървяхме напред, а те отстъпваха неохотно. Водата кипеше около бедрата и хълбоците ни, без да се качи по-нагоре, макар че се олюлявахме и препъвахме по скалистото дъно, защото бързото течение ни влечеше. Преминахме на отсрещния бряг без сериозни произшествия.
Бяха стреснати, че пресякохме реката. Сега те отстъпваха по-бързо, дори ни разрешиха да затвърдим позицията си на брега и ни наблюдаваха неспокойно от разстояние, образували плътна фаланга. Мърмореха и ни гледаха застрашително. Имах чувството, че всеки наш опит да продължим навътре във владенията им, без благословията на Великите Девет, които и да бяха те, щеше да бъде посрещнат с ожесточена съпротива. Ала от Великите Девет нямаше и помен — само множеството от деформирани, чудновати същества, без да се забелязва някой с повече власт над другите.
Вече падаше здрач и аз дадох команда да се установим на лагер. На сутринта щяхме да решим какво да правим по-нататък.
12.
В сгъстяващия се сумрак наблюдавахме как Размекнатите скитат наоколо и събират храна за вечеря от прашната земя. Изглежда ядяха всичко без изключение: клончета, мръсотии, дори собствените си екскременти; наблюдавахме с отвращение и не можехме да повярваме, че те са нещо повече от презрени скотове. С падането на нощта стана още по-ужасно. Летящите демони се завърнаха, спуснаха се от тъмнината към основата на Стената и започнаха да кръжат близо над главите ни, крилата им се движеха с постоянен, забавен ритъм, зелените им очи святкаха гневно като странни огнени дискове над нас.
Бяха дошли да се хранят, но не с нас.
Станахме свидетели на зловеща гледка. Размекнатите се усмихваха апатично, сякаш погълнати от видения, обръщаха глави нагоре, а тези, които имаха ръце ги разперваха широко. Със свирепи писъци демоните се спускаха отгоре им, за да пият кръвта им. Смразени наблюдавахме как летящите същества се насочват към своите жертви, кацат по тях и забиват хищни нокти, обгръщат ги с косматите си крила и впиват закривените си жълти зъби в гърлата им. Избраните не направиха никакъв опит да избягат или да се защитят. Напротив отдадоха се на своите похитители без колебание, почти в екстаз.