Чудовищното пиршество нямаше край. Демоните се вкопчваха само за няколко минути в своята плячка и вършеха кървавото си дело. После крилата се разтваряха с трептене и те подскачаха във въздуха, а Размекнатите пресушени и бледи, с червена струйка кръв процеждаща се от оръфаните им гърла към гърдите — оставаха изправени като статуи за секунда-две, преди да тупнат на земята. Паднеше ли някой, оставаше неподвижен. А демонът, изпил живота му, правеше един-два кръга в небето и с ново настървение се спускаше бързо надолу, за да продължи пиршеството.
Макар онемели от ужас и отвращение, останахме нащрек, готови с тоягите, но демоните не посмяха да се приближат до нашия малък лагер. Имаха достатъчно храна и без нас.
След малко погледнах към Трайбън — той гледаше нагоре, повече слисан, отколкото ужасен. Устните му се движеха. Чух го да брои тихо: седем, осем, девет. Едно две, три…
— Какво правиш, Трайбън?
— Колко според теб са демоните, Полър?
— Предполагам около дузина. Какво значение има…
— Преброй ги.
— Защо?
Отстъпих, но беше трудно да преброя точно, демоните се движеха постоянно: кацаха, ядяха, отскачаха отново нагоре. Във всеки момент четири-пет смучеха кръв и четири-пет или повече, кръжаха в тъмното небе; после един кацаше, друг излиташе, а аз се мъчех да пресметна броя им. Раздразнено му казах:
— Девет или десет, доколкото виждам.
— Бих казал, че са девет.
— Е, добре, девет. Едва ли има значение.
— Ами ако те са Великите Девет, Полър. — Трайбън тихо изсумтя.
— Какво? — мигах аз глупаво срещу него.
Идеята на Трайбън ме порази със своята неочакваност.
— Представи си, че това са кралете на Размекнатите — продължи той. — Те вероятно са създадени от същата сила, каквато и да е тя, създала и Размекнатите. И те властват над тях със силата на волята си или вероятно с някакъв вид магия. Отглеждат ги, за да бъдат източник на кръв и храна.
Овладях се да не се разтреперя. Още веднъж, този път по-внимателно, ги преброих, като проследявах кръговете им в тъмнината. Изглежда бяха девет. Девет. Да. Движеха се между тези нещастни същества както си искат и се хранеха с тях на воля. Великите Девет? Тези отблъскващи кръвопийци? Да. Да. Трайбън беше съвършено прав. Тези птици-демони, или каквото и да бяха, са господарите на това Кралство.
— И ние трябва да искаме разрешение от тях, за да преминем през територията им?
Трайбън сви рамене:
— Не знам, но те са девет. Кои други биха могли да бъдат, освен Великите Девет, които управляват тук.
ТАЗИ НОЩ спах много малко. Небесните демони останаха с нас чак до полунощ, пирувайки ненаситно, а аз седях и стисках тояга си — боях се, че могат да ни атакуват, ако се наситят на кръвта на Размекнатите. Но те продължаваха заниманието си. Накрая, пляскайки с крила, изчезнаха на изток, а после и луните се скриха зад неясните контури на Стената и ние потънахме в тъмнина. Чак тогава заспах, но за кратко и неспокойно и сънувах, че космати крила се насочват към моето тяло и лъскави зъби докосват гърлото ми.
Сънят ми бе прекъснат от болезнен вик. Мигом се събудих и чух, че Тиса ридае.
— Тиса, какво има, Тиса?
— Смърт — простена тя прегракнало. — Надушвам смърт.
Отидох до нея.
— Къде? Кой?
— Смърт, Полър, — тя трепереше. От устата — започнаха да се сипят думи на непознат език. Непознати думи Санта-Нила, предположих аз — магьосническа реч, глас, който се издига от кладенеца на мистериите. Подхванах я и тя падна, заспала на моите ръце, като мърмореше смърт, смърт.
Нищо не можех да направя в тъмнината. Седях и я държах, докато Екмелиос пресече хоризонта и платото беше обляно от блестяща утринна светлина.
Дузини Размекнати, изцедени и побелели, лежаха неподвижни насред пътя, разпръснати по земята като счупени клони след вилняла в гората вихрушка. Изглеждаха мъртви, а вероятно и наистина бяха. Останалите от огромната орда седяха сгушени и ни наблюдаваха мрачно. Демони не се виждаха. Нямах представа какво трябва да правим сега. Размекнатите ни бяха позволили да дойдем дотук, но очевидно нямаше да ни пуснат по-нататък, освен ако не ги убедим по някакъв неведом начин. Ако се опитаме да се придвижим напред, без благословията на Великите Девет, те със сигурност щяха да ни попречат — поне така предполагах — и да ни отблъснат благодарение на своята маса. Според мен единственият път до Стената бе през Кралството на Размекнатите. Но как можехме да преговаряме с птиците-кръвопийци? Поклонението заплашваше да бъде осуетено. Това бе първото ми голямо изпитание в ролята на водач и се почувствах изправен пред провал.