— Ямата… — промърмори тя. — Източникът… Стам… — Гласът й заглъхна.
— Мин? Какво казваш, Мин?
Някой ме смушка. Беше Джека Лечителя:
— Дръпни се, Полър. Не виждаш ли, че точно сега не е в състояние да говори?
Сторих път и Джека се наведе над нея, докосна я, както лечителят докосва болен. Той насочи умело потока на жизнените сили по каналите на тялото й, като направляваше въздуха, топлината и светлината по верните пътеки. След малко по скулите на Мин изби цвят и дишането й се нормализира. Тя заопипва лицето си, рамото, ръката, изследвайки промените. Нададе тих, отчаян вик. Видях как формата й затрептя бързо, сякаш се опитваше да се възстанови в предишния си облик. През нея пробяга бърз, трептящ вихър на Промяна, но когато той отмина, тялото й остана обезобразено. Джека тихо я посъветва:
— Пази силата си, Мин. Има време. По-късно ще се възстановиш.
Тя кимна. Чух някой зад мен да хлипа. Мин представляваше ужасна гледка.
Седна и се огледа наоколо като човек, събуден посред кошмарен сън. Никой не проговори. След време тя каза много тихо:
— Бях сред Размекнатите.
— Да — обадих се аз. — Знаем.
— Отвлякоха ни през най-тъмната част на нощта, Стам и мен, толкова бързо, че не успяхме да извикаме. Ръка върху устните ни… Грабнаха ни… Понесоха ни.
— Сега си почини — прекъсна я Джека. — Има време, ще говорим по-късно.
— Не! Не! Трябва да ви разкажа. Вие трябва да го знаете.
Не можехме да й откажем, макар че бе слаба и съсипана.
Разказа, че заедно със Стам се разположили за сън в края на лагера — очевидно непредпазлива постъпка, защото там са били по-уязвими за мародерите. Мин обаче не можа да ни обясни как група от Размекнати е сварила да се промъкне незабелязано в нашия лагер. Вероятно постовете — които и да са били по онова време — са заспали за малко или им е било направено заклинание, или пък — нищо чудно — отвличането е било извършено толкова бързо, че дори и най-бдителните часовои не са го забелязали. Във всеки случай те са успели — заловили Стам и Мин твърде сръчно и ги извлекли бързо в тъмнината на значително разстояние, в посока към Стената, според Мин. При все че не могла да види нищо в този безлунен час, беше сигурна, че похитителите ги влачели по нанагорнище.
— Влязохме в нещо като пещера — уточни тя. — Струва ми се, точно в основата на Стената. Всичко наоколо беше тъмно, но в момента на влизането ни долових неестествена светлина — зелено проблясване сякаш точно изпод земята. Имаше нещо като преддверие, после отвор в пода на пещерата, оказа се начало на дълъг, стръмен коридор надолу, като дълбока шахта. Светлина се излъчваше от дъното на шахтата. Размекнатите ни позволиха да надникнем от ръба. Непрекъснато повтаряха: това е източникът, това е източникът. Те говорят стария език готарза. Ние Писарите го разбираме малко.
— Да, знам — вметнах аз.
— Не мога да кажа какво имаше там, на дъното. Нещо ярко, нещо топло, но каквото и да е то, то е нещото, което размеква Размекнатите.
Ръката на Мин се плъзна по обезформената й буза, вероятно несъзнателно. Силен гърч пробяга по тялото й, трябваше да мине малко време, за да може да проговори отново.
— Искаха да ни променят — продължи тя — и да ни изпратят при вас като един вид посланици, за да ви покажем колко е хубаво да си Размекнат. Бутаха ни напред към ръба на ямата…
— Креш! — измърмори някой и всички направихме свещените знаци за отблъскване на злото.
Мин не спираше:
— Почувствах топлина. Само от едната страна, тази, откъм светлината. Знаех, че започвам да се променям, но не беше промяна, каквато съм изпитвала преди. Чух, че до мен Стам проклина и се бори, но аз не можех да я видя, защото ме държаха с гръб към нея. Тя беше по-близо до източника. Те пееха монотонно и подскачаха в кръг като диваци. Не, като животни.
Мин се заклати. За момент затвори очи и няколко пъти пое тежко дъх. Джека я хвана за китките и я задържа, като я успокояваше. И тя отново подхвана:
— Ритнах някого много силно. Тялото беше меко и поддаваше подобно на желе. Чу се писък от ужасна болка. Ритнах отново. Успях да измъкна ръката си и бръкнах в нечие око, после освободих и другата, но след малко настана страхотна бъркотия. И Стам, и аз успяхме да избягаме. Те хукнаха след нас, но аз тичах много по-бързо от тях. Тогава хванаха Стам. Аз се добрах до входа на пещерата и се обърнах, видях Стам далеч назад, точно на ръба на ямата — тя се бореше с половин дузина Размекнати. Крещеше към мен да се махам и да се спасявам, но аз тръгнах назад. Тогава те се струпаха около нея и ми стана ясно, че нямам никакъв шанс. Не я виждах повече, защото я закриваха като голяма купчина насекоми, катереха се по нея, тласкаха я напред, все по-близо и по-близо до Ямата…