— Креш! — промърморих аз и отново направих свещените знаци.
Тя продължи:
— Разбрах, че е безполезно да правя опити да я спася. Не можех да й помогна с нищо. Ако се върнех щяха да ме заловят. Затова се обърнах и побягнах. Повече не се опитаха да ме спрат. Излязох навън, беше все още тъмно, опитах се да намеря пътя към лагера. Сигурно дълго време съм се лутала в кръг, но най-сетне слънцето изгря и вече знаех в коя посока да тръгна Размекнатите бяха навсякъде край мен, но просто кимаха с глава и ме пускаха да мина, сякаш бях една от тях.
Внезапен ужас премина през очите на Мин. Тя докосна променената си буза и започна да я натиска настървено с пръсти сякаш плътта бе корава като дърво.
— Аз не съм една от тях, нали? Грозна ли съм? Отвратителна ли съм за гледане? Кажете ми, Полър… Джека…
— От едната страна лицето ти е малко по-различно — започнах аз нежно. — Не е толкова страшно. Няма да е трудно да се оправи, нали така, Джека?
— Мисля, че ще успеем да предизвикаме пълна анти-Промяна — потвърди той със замислен вид, присъщ на Лечителите.
НО МИ СЕ СТОРИ, че в гласа му няма надежда.
Решихме да отидем в пещерата, за да установим какво е станало със Стам. По пладне, под блестящите бели светлини, Тиса направи заклинание за вятър и вода, което я отведе в другия Свят и когато излезе от транс, тя посочи тесен път на североизток:
— Трябва да тръгнем по тази пътека.
Дали Стам щеше да е жива, когато я намерим? Тиса не каза нищо. Неколцина от нас си мислеха, че е така, а аз се надявах да не е. Силата на онова топло светещо нещо, което Мин нарече Източника, досега сигурно бе трансформирало Стам до степен да няма нищо общо с добродушната, яка, добре позната ни дърводелка. Щеше да е по-добре да е загинала в ръцете им или да е намерила начин да свърши със себе си. И все пак, ако изобщо имаше някакъв шанс Стам да е жива, щеше да бъде грях, да я оставим, колкото и променена да беше. Но дори да беше мъртва, честта ни задължаваше да направим опит да спасим тялото й и да я погребем както подобава.
И така, ние напуснахме лагера и се насочихме към пещерата на Източника по пътя, показан от Тиса.
Противно на страхове ми, Размекнатите не ни се противопоставиха. Нашето смело решение да отидем сред тях ги вцепени, както стана при преминаването на реката. Докато напредвахме, те пак отстъпваха, гледаха ни с подозрение и омраза, но продължаваха да се изтеглят назад при всяка наша крачка. Кат и някои други изказаха на глас съмнението си, че отиваме към капан. Твърде лесно ни пускат, аргументираха се те. Мурмут, разбира се, също изрази гласно опасенията си. Но аз не им обърнах внимание. Има моменти, когато просто се налага да вървиш напред.
Почвата тук беше суха и твърда, сива и безжизнена, покрита с неприятна кора от прах. Движехме се по наклон, който започваше да става все по-стръмен и както ги уверявах аз, след всичките седмици ходене по равно, най-после приближавахме края на платото. Следващото вертикално ниво на Стената преди проблясваше като розов отблясък на хоризонта, а сега беше тъй близо, че можехме да протегнем ръка и да го докоснем. Стената се извисяваше над нас, издигаше се до някакви невероятни, обезкуражаващи височини и се губеше в облаците. Но засега ние не можехме да си позволим да мислим за това.
— Ето там — посочи Тиса. — Елате от тук.
И Мин, която въпреки своята слабост настояваше да върви най-отпред, кимна и потвърди:
— В тази пещера ни доведоха. Точно тук е. Сигурна съм.
Отстрани на Стената видях тъмен кръгъл отвор на височина почти два човешки ръста от земята. Към него водеше тясна, осеяна с камъчета пътека. Приличаше много на хралупа в ствола на голямо дърво, където гнездят жилещи палибози. До тук ни следваха тълпи от Размекнати. Те се разпростираха от двете ни страни и наблюдаваха неспокойно какво правим.
— Шестима ще влязат вътре — наредих аз. — Кои са доброволците?
Мин беше първа.
— Не — отстраних я аз. — Не бива.
— Трябва — възрази тя с голямо усилие.
Хванал високо тоягата си, Киларион излезе напред. Последваха го Гали, Гибилау и Нарил Месаря с още шест-седем души. Между тях беше и Трайбън, но аз поклатих отрицателно глава към него.
— Ти не трябва да влизаш — противопоставих се аз. — Твоят ум е необходим на останалите.
— Може би, ако нещо лошо се случи точно вътре, ще ти потрябва ума ми — каза той и ме стрелна с такъв отровен поглед, че аз отстъпих.
И така, в пещерата влязохме Киларион, Гали, Трайбън, Гибилау, Мин, Нарил и аз.