Мястото беше по-широко и по-дълбоко, отколкото очаквах. Представляваше просторна кухина с висок, насечен таван. В началото попаднахме в малка, полукръгла зала, а след това в по-голяма. Всичко бе просмукано от мистериозна зелена светлина сякаш беше огън, подклаждан от странен източник, запален в дъното. Не усещахме обаче нито пушек, нито видяхме някакъв пламък. Светлината се излъчваше от отвор на пода във втората зала. Беше ясна и постоянна, без проблясвания.
— Ямата — възкликна Мин, — която води до Източника.
Внимателно продължихме навътре. Мин настояваше да върви по-бързо. Не й позволявах и я хващах за ръката, щом се втурваше напред. Няколко от Размекнатите влязоха с нас, но после се отдръпнаха назад и гледаха да не застават на пътя ни. Нямаше и помен от Стам. Оставих Нарил, Гали и Гибилау да пазят между двете зали и продължих с Мин, Киларион и Трайбън.
— Виж тук — посочи Трайбън. — Виж Великите Девет от тази гнусна раса!
В дъното на пещерата при най-концентрираната зелена светлина, точно над дупката в пода, горната част на кухината бе набраздена от множество ясно очертани естествени арки. От всяка, надолу с главата висеше по едно птицеподобно същество с огромни размери, а косматите им крила обгръщаха телата. Те спяха така дълбоко, че нашето нахлуване изобщо не ги обезпокои. Една-две дузини Размекнати коленичиха почтително под тях и се взряха с благоговение.
— Небесните демони — прошепна Мин. — Кръвопийците!
— Да — потвърди Трайбън. — Демоните си почиват.
Колко спокойни изглеждаха, огрявани от топлината долу! Но аз успях да видя ужасните лица с широки ноздри и големите закривени жълти зъби; видях, че се държат здраво за скалата с извитите си хищни нокти, с които сграбчваха жертвите, чиито вратове разкъсваха. Ето как прекарваха дните си, висяха и спокойно спяха над Източника, за да ги подсили преди да се появят в мрака и да се нахранят с кръвта на своите верни поклонници.
— Стам? — извика Мин. — Стам, къде си?
Отговор нямаше. Мин направи една крачка, после още една, и стигна почти до ръба на Ямата. Сложи ръка върху обезобразената страна на лицето си, сякаш да се предпази от силата долу, която я бе променила и погледна от ръба на бездната.
Издаде внезапен, остър вик и започна да стене. Помислих, че ще се хвърли. Бързо я сграбчих за китката и я издърпах назад. Киларион я пое от мен, притисна я към широките си гърди и я задържа здраво. Отидох до ръба и надникнах надолу.
Видях дълъг, стръмен и тесен проход; спускаше се твърде дълбоко, за да мога да го преценя. На дъното имаше предмет, може би каменен олтар, а върху него стоеше нещо черно, клекнало като идол. Пулсиращи вълни от ярка светлина се излъчваха от там, лъчите се пречупваха в стените и замъглиха очите ми с необикновена, смайваща сила. И аз се убедих, че легендите за Огъня на Промяната, които бяхме слушали по време на тренировките, не са само легенди и тук — в планинските недра — навярно е един от изворите на ужасната сила, от която в нашето селище в подножието на стената бяхме предпазени, защото живеехме твърде далеч от Източника. Усетих, че силната топлина на светлината близва бузата ми. Почувствувах как в тялото ми веднага се пробуди и раздвижи Силата на Промяната, а душата ми бе обзета от страх. Знаех, че тук сме изложени на риск и подозирах, че така ще бъде през целия път до Върха.
Преди да се дръпна от ужасната бездна, съзрях още нещо — проснато в основата на олтара същество, безформено, пихтиесто и ужасно, което може би някога е било живо.
— Полър, какво виждаш долу? — попита Киларион.
— По-добре да не знаеш.
— Стам ли е? Мъртва ли е?
— Да — казах аз. — Сигурно са я хвърлили долу. Да се махаме от това място.
При тези думи Мин нададе такъв пронизителен, силен и яростен вой, че Киларион я пусна стреснат. Реших, че възнамерява да се хвърли в Ямата след Стам и се приготвих да й попреча, ала не. Не! Тя заобиколи от другата страна, измъкна тоягата на Трайбън от ръцете му, затича се нагоре по малък корниз в стената на пещерата и се озова на място, откъдето можеше да стигне спящите Велики. С бърз, яростен замах удари първия. Той тупна и остана да лежи на каменния под, само запърха леко. Мин замахна повторно и с поразяващ удар го премаза. После ритна прекършеното тяло зад гърба си към ямата. С радостен вик Киларион го вдигна за люспестия крак и го хвърли от ръба на бездната.
Междувременно Мин бе свалила втория и третия демон. Те пърхаха объркани и безпомощни, полузаспали, неразбиращи нищо, докато тя ги убиваше. Размекнатите, които бяха коленичили под спящите, се сковаха парализирани от жестоката касапница. Те се скупчиха разтреперани и се разхленчиха. Киларион се присъедини към Мин и ентусиазирано размахваше тоягата, аз също се заразих от треската им, дръпнах с гола ръка един от Великите и счупих крилата му с тоягата преди да го хвърля в ямата. Гибилау и Гали дотичаха да разберат причината за шумотевицата, а след тях се появи Нарил. Всички се включиха в клането. Само Трайбън стоеше настрана и гледаше изумено.