Шест, седем, осем, девет — и последните зловещи птици вече ги нямаше. За всеки случай Киларион загради половин дузина от вряскащите и бърборещи Размекнати, загреба с големите си ръце и ги изхвърли долу. После се втурнахме напред, за да излезем от ужасната пещера навън, на божествената дневна светлина.
13.
Върху пуста, оголена скала, шибана от бурни ветрове, на половин ден път над платото, извършихме паметната церемония в чест на Стам. Бяхме покрусени от мисълта, че тя никога няма да види боговете на Върха. Стам беше сериозна, силна и жизнерадостна жена, безстрашна пред трудностите. Тя заслужаваше по-добра участ.
Помолих Мин и Малти да изрекат думите от Книгата на Смъртта, както бяха направили за Стап, но Мин, потънала в скръб за своята приятелка, не можа да го направи, затова Грисиндил говори вместо нея. Още веднъж Джайв пя, Тенилда свири, а ние издигнахме могила за Стам, сбогувахме се с нея и продължихме нашето пътуване към по-високите части на Стената. Защото животът е кратък и крие много опасности, но Пилигримите трябва винаги да продължават напред.
След толкова време, прекарано на равно, за нас беше божия благодат да се изкачваме отново. Радвахме се, че напускаме тъжното плато и потресаващото Кралство на Размекнатите. Крачехме бодро, придвижвахме се по външната страна на Коза Сааг с бързи, сигурни стъпки.
Отдалече тази част на Стената изглеждаше непроходима — една каменна завеса, издигната отвесно чак до портите на Небесата. Но това беше измама на окото щом започнахме изкачването, установихме, че в действителност не е толкова стръмна, колкото изглеждаше от платото; издигаше се по-плавно, имаше завои, извивки и спускания. За добрия катерач се намираха много опори и в цели участъци склонът бе наистина лесен за преодоляване. Този вътрешен шпил на Стената приличаше до голяма степен на външния масив, откъдето бяхме започнали изкачването. В първите дни, след като напуснахме платото, се движехме бързо, много бързо.
За да се разсеем след загубата на Стам, си повтаряхме, че нататък изкачването ще бъде лесно и скоро ще се намерим в дома на боговете. Подобни неща би казала и Стам.
Но ние се мамехме.
Откъде да започна да ви разказвам за изстраданите несгоди в тази част на Коза Сааг?
Първо — още не се бяхме изкачили много високо и въздухът стана изненадващо студен, тук-там по земята имаше бели петна от неразтопен сняг — нещо съвсем необичайно за обитатели на знойните низини, каквито бяхме ние. Понякога поглеждахме нагоре, там се тъмнееха заскрежени буци стар лед, залепнали скрити от лъчите на слънцето под високите хребети на планините. Изглеждаше, че са там от векове. Заснежената ледена кора ни изгаряше, ако я докоснехме от любопитство. Тя сякаш жилеше пръстите ни, напукваше и нацепваше кожата ни.
На петия ден на платото вече се гушехме един в друг треперещи и нещастни, за да се топлим през нощта. Е, нашите инструктори ни бяха предупреждавали, че на тези височини трябва да очакваме въздухът да стане по-студен.
— Не допусках, че ще бъде толкова студено — призна Киларион и посочи към яркия Екмелиос в небето над нас. — Нали с всяка крачка все пак се приближаваме до слънцето?
Всички се смяхме на простодушието на Киларион. Но никой, дори Трайбън, не можа да даде смислен отговор на въпроса му.
За да ни предпази от хапещия студ, кожата ни отново се удебели, а сърцата забиха по-бързо, за да накарат кръвта да раздвижи топлината в нас. Адаптирахме се към студа, както преди се адаптирахме към разредения въздух. Но лично аз се чудех какви ли са условията по-нагоре, щом тук е така.
Не само времето застудя, целият сезон беше срещу нас. Досега през по-голямата част от изкачването времето бе сухо и ясно. А сега често започнаха да валят ледени дъждове, които от време на време преминаваха в сняг. Една нощ се изви страховита буря: черни, ревящи ветрове вършееха из планината така свирепо, че се изплаших да не ни хвърлят долу на платото. Вятърът довя и суграшица — тя пърлеше лицата и ръцете като огън, помиташе ни, нищо че крещяхме и се молехме на боговете да се смилят над нас. Търсехме процепи, пролуки и малки пещери, опитвахме се да се скрием от яростта на бурята, сгушвахме се по двама-трима, за да се топлим един друг.
В тази нощ отдадохме още един човешки живот. На зазоряване се надигнах скован, с възпалена кожа, почти целия измръзнал, и в очите ми се наби неподвижното, бяло като кост, изцъклено лице на Аминтер Тъкача — той се подаваше като пътепоказател в бялото снежно поле, заровен до шия. Извиках за помощ и го изровихме, но беше късно. Аминтер бе избрал неподходящо място за нощуване — една яма, където вятърът бързо бе натрупал сняг, а суграшицата го бе надвила в съня му. Вероятно бе умрял без да разбира какво става.