И така, вече бяхме загубили трима, а едва бяхме прекосили първото Кралство. Сега разбирах защо от Поклонението се връщаха само по няколко Пилигрими. Планината е тъй висока, а рисковете — безброй. Започна да ми се струва чудо, че изобщо някой е стигнал Върха.
Снегът и суграшицата утихнаха. Студът някак се омекоти, но започна дъжд — непрестанен, подлудяващо проливен. Струваше ни се, че ще продължи вечно. Два дни го чакахме в една усойна пещера да спре. През това време Джека, Тиса и струва ми се Малти, направиха опит да излекуват с Промени и заклинания съсипаното лице на Мин. Наблюдавах ги скупчени в най-отдалечения ъгъл: мърмореха, сключваха ръце и пееха, палеха благовония, даваха й лекарство на глътки, а тя държеше образи на светици. Но всичко беше напразно. По никакъв начин не можаха да убедят нейната плът да възвърне предишната си форма, а според мене стана даже малко по-лошо. Когато я оставиха, Мин се усамоти в най-дълбоката сянка на пещерата, сгуши се, а шалът покриваше обезобразената страна от лицето й. Чух я да ридае. Исках да се доближа, но тя ме отпъди с ръка. По-късно Гали се опита да я успокои — тя отказа отново. Марсиел и някои от жените успяха да говорят с нея, но независимо от всичко тя остана изолирана и мрачна и се държеше настрани от всички ни.
На следващият ден, макар че дъждът продължаваше да вали, решихме да потеглим. Щеше да е по-добре, ако бяхме останали там. Скоро след тръгването чухме силен грохот над нас. „Гръмотевица“ — помисли си Кат. Но не беше гръмотевица. Малко по-късно Йо Учения сложи ръка на челото си и я дръпна цялата окървавена.
— Странен дъжд — промърмори той.
Аз самият усетих пареща болка. И другите закрещя ха. Плътна пелена от ситни камъчета се сипеше върху нас. После се чу глухото търкане на тежък скален къс — по-голям от две доближени длани — и той тупна почти в краката ми.
— Прикрийте се — извика Трайбън. — Свличане на земни пластове.
В следващия момент сякаш цялата планина искаше да се стовари отгоре ни. Земята се разтрепери под краката ни, но в този мрачен момент, изпълнен с опасности, Креш Спасителят се погрижи за оцеляването ни. Недалеч над главите ни от сърцето на Стената се подаваше каменен навес. Като обезумели се затичахме нататък, докато големи и малки скали се търкаляха надолу край нас.
Успяхме да се скрием в мига на най-голямото срутване. Притискахме се диво и безразборно един към друг, и независимо от несгодата на момента, започнахме да се смеем. Беше истеричен смях. Стояхме натъпкани един до друг, сковани от страх за живота си, и видяхме как огромна канара се изтърколи надолу с трясък. Звукът при отскачането й по склона на Стената наподобяваше великански удари по планинската снага. Без съмнение дъждът беше размил земните пластове по-нагоре. От безопасното място, тук, смаяни наблюдавахме как големи каменни късове се изсипват върху пътеката, по която току-що бяхме минали и подскачат надолу към ръба на Стената в продължение на дълги минути. Струваше ни се, че никога няма да спрат. Тенилда и Айс започнаха да тактуват върху въображаеми барабани, сякаш в безкрайното трополене чуваха тайнствена музика. Джайв им припяваше Песента на Падащата Планина. Но в следващия момент силен тътен, по-страшен от всичко, което преживяхме досега, разтърси земята; последва го втори, почти толкова мощен, и трети. Паднахме на колене и безмълвно се взряхме един в друг с мисълта, че това е краят. След третия трясък, слава богу, нямаше друг. Спусна се зловеща тишина. Мина време и на фона на заглушаващия дъжд вече чувахме само тихото ронене на дребни камъчета. А после — само дъжда.
Внимателно надникнахме — огромна канара с големина три човешки ръста покриваше мястото, където бяхме преди малко. Тя спокойно можеше да се превърне в наша надгробна могила. Пътят, по който вървяхме преди малко, вече не съществуваше.
Поради божията милост никой не бе убит или наранен. Постепенно започвахме да се отърсваме от ефекта на гръмовните звуци и яростния ураган, изсипал се над нас. Но при бягството бяхме захвърлили денковете и рогозките и сега повечето от нещата лежаха погребани под тонове скала. Нямаше надежда да ги изровим. Бяхме загубили голяма част от екипировката, налагаше се да поделим останалата и от сега нататък някои вещи щяха да ползват най-малко двама души. И все пак, преди да продължим, отправихме благодарност към Креш, че останахме живи.