— Какво? — изкрещя Мурмут и ме стрелна с нескрита омраза.
— Мин направи нещо тъжно и жалко, Мурмут. Тя покруси сърцата ни. Но беше огромна грешка да тръгнеш след нея. Нямаше начин да успееш да я настигнеш и върнеш. А ние загубихме ценно време да те чакаме. Ние трябва да вървим напред, напред, през цялото време напред…
Лицето му стана злобно, очите му — кръвнишки.
— Аз знам кое е добро и кое лошо точно толкова добре, колкото и ти, Полър. Съвестта ми нямаше да бъде спокойна, ако поне не бях опитал. А ти се погрижи за твоята и ме остави на мира. — Той плю към скалния куп и отмина ядосан, с Грисиндил под ръка.
Тук-там около мен се чу силен ропот. За пръв път някои взимаха страната на Мурмут. В гонитбата на Мин виждаха проявена храброст и героизъм. Наистина така беше. И все пак — глупава постъпка. Лошо, че само аз го разбирах.
ИЗКАЧИХМЕ СЕ по-нагоре дъждът спря и времето пак стана по-топло, макар не толкова, колкото в по-ниските части на Стената. Поради скалния релеф, отново се принудихме да се насочим към вътрешността и като стигнахме там, открихме един скрит свят на избуяли ливади и хълмчета, толкова зелени и прекрасни, колкото платото беше мрачно и сухо.
Това незнайно място сред огромната планинска шир ни донесе такава радост, че забавихме изкачването. Попаднахме в нещо като голяма купа, леко извита по краищата, но почти на едно ниво. Навсякъде наоколо се извисяваха стени от яркочервен камък с лъскави черни ивици от оголени скали. Една от тях беше в посока, която щеше да ни позволи да продължим към Върха, но не можехме да разберем точно коя е и как да стигнем до нея. Дни наред си проправяхме път през земя, изпълнена с потоци и гъста трева, без да имаме точен ориентир за посоката.
Чувствах се уязвим от тлеещия бунт. Съмнявах се, че някой друг има по-добра идея накъде да се върви. Самият аз нямах никаква, но аз бях водачът, а водачът е длъжен да предвожда. Останалите черпят от него сила и мъдрост. И ако той не може да даде тези неща, чака го беда.
През цялото време Мурмут мълчеше. Той можеше да каже „Полър ни води наникъде“ или „Полър се оплакваше, когато му изгубих един час в търсене на Мин, а тук, в тази страна на потоците той ни губи дни наред“, или „Ако Полър не знае накъде отива, вероятно има някой друг, който знае“. Но той не каза нищо подобно, поне аз не го чух, обаче знаех, че си ги мисли. Виждах го в очите му, в дръзката извивка на устата, в небрежната му походка.
Нямаше да му направя удоволствието да поискам мнението му. Често се съветвах с Трайбън и разбира се с Кат, Джайв, дори с Накса и Киларион. Всички те имаха определени качества: острия ум на Трайбън, голямата информираност на Накса, изобретателността на Кат, интуитивното умение на Киларион да намира пътища, решителната добронамереност на Джайв — всички тези качества ме караха да смятам, че те ще ми бъдат от полза да открием пътя. Не се консултирах единствено с Мурмут. Вероятно беше дребнаво от моя страна, но той започна да ми противоречи от самото начало, отговаряше и роптаеше, позираше и не се подчиняваше и аз не можех да му имам доверие.
Виждах го, че ме наблюдава отдалече. През цялото време изглеждаше напрегнат и ядосан. Не се съмнявах, че на езика му напират и обиди. Но той продължаваше да мълчи.
Никой от моите съветници не можа да предложи начин как да открием пътеката нагоре, не можа да измисли нищо повече от мен. И така ние скитахме безцелно, като от време на време се оказвахме на същото място в някоя ливада или на място за лагеруване, където сме били преди три дни. Тук бяхме като деца или по-скоро като мечтатели, които се опитват да намерят път в непознат свят. Бяха ни изпратили на Стената без да знаем какво ни очаква там, цялото обучение през тези години се основаваше на предположения, басни и глупости, затова можеше да се очаква, че ще изпадаме в подобни затруднения.
В един късен следобед на ден, изпълнен с безцелно бродене, докато правехме мъхести легла за нощувка до прекрасен бистър поток, при мен дойде Грисиндил. Току-що се бе спуснал мрак и няколко луни вече надничаха от небето.
— Полър, на Мурмут му е много трудно — започна тя.
След като напуснахме платото, Грисиндил и Мурмут бяха започнали да спят заедно. Това ми изглеждаше странно, защото Грисиндил, макар и малко избухлива, винаги ми се е струвала уравновесена и добродушна жена и за какво — трябваше да се свързва с такъв груб самохвалко и фукльо какъвто беше Мурмут — не можех да разбера. Но разумът остава на заден план там, където става дума за Промени. Вероятно Мурмут притежаваше качества, които аз не можех да видя.
— На всички ни е трудно, Грисиндил — отговорих аз.