— За него е по-различно. Той иска да бъде водач, а ти стоиш на пътя му.
— Зная. Това не е нещо ново.
— Той има идея как да намерим верния път.
— Така ли? — възкликнах аз. — Тогава нека я каже.
— Не. Ти му отправи тежки думи след като той търси Мин. Беше побеснял. Стоя буден цяла нощ и повтаряше „Как можеше да не се опитаме да я върнем? Можехме ли да я оставим просто да избяга и да си продължим сякаш нищо не се е случило? А после Полър да ми разправя, че не е трябвало да правя това…“ Горчивината още не го е напуснала, Полър. Той е непрекъснато сърдит. Понякога го чувам да плаче, наистина плаче — сух, задушаващ плач, изпълнен с безсилие и гняв. Знаеш ли, два-три пъти е изпадал в сериозна беда, докато е търсил Мин? Едва не е загинал по пътя. Като се спускал надолу към бездната, част от пътеката е поддала под краката му и едва не го е запратила и него там. И всичко това, за да го порицаеш, когато се върна. Не, Полър, той няма вече да сподели доброволно своите идеи. Страхува се, че пак ще го накараш да изглежда глупак.
— Много смело от негова страна да тръгне след Мин и въпреки това не беше правилно.
— Беше правилно, Полър.
Аз свих рамене.
— Беше правилно? Е, значи, предполагам аз съм сгрешил. Мисли както искаш. Чуй, Грисиндил, съжалявам, че Мурмут страда заради мен. Но сам си е виновен.
— Не можеш ли да направиш нещо за него?
— Как? Като му отстъпя мястото си на водач?
— Поне можеш да се съветваш с него от време на време.
Изгледах я изпитателно. Тя беше напълно искрена и аз видях в очите й такава топлина и любов към Мурмут, че се стреснах. Отново премислих вероятността да съм подценил Мурмут. Дори самохвалковците могат да имат добродетели.
Но аз нямах вяра в преценките на Мурмут, защото винаги ми се струваше, че мисълта му е опорочена от любовта към самия себе си, че той винаги се опитва да впечатли останалите със своята сила, смелост, проницателност и способности. На истинския водач не му е нужно да прави това.
Предложих на Грисиндил:
— Нека да помисля малко — като не смятах да предприема каквото и да било.
Тя разбра, че няма да направя нищо, а също — че нашият разговор е изчерпан. Тръгна си като мърмореше.
Но много скоро след това, докато търсех удобно място да разпъна рогозката си за нощуване, при мен дойде Хенди.
— Може ли да поговорим? — попита тя.
Бях малко изненадан да го чуя от Хенди — толкова дръпната и високомерна, макар че напоследък сякаш започваше да се показва от черупката си. Нежните й рамене криеха особена твърда решимост, което рязко контрастираше с обичайното — плахо и колебливо поведение.
— За какво се отнася? — попитах аз.
— За Мурмут.
— Мурмут! В името на Креш, жено! Селемой и Тиг! И ти ли си на страната на Мурмут в заговора срещу мен? Кажи ми ти също ли правиш Промени с него?
Беше грубо. А гласът ми беше толкова рязък и силен, че тя отстъпи назад, но само една или две крачки. Очите й бяха вперени в моите.
— Също? С толкова ли много хора правя Промяна? С Мурмут и с кой още?
— Нямах предвид това — изчервих се аз и съжалих за думите си, — но току-що дойде Грисиндил да се застъпва за Мурмут. Тя поне има причина. А сега, когато ти също се появи…
Тя ме прекъсна тихо:
— Мурмут не ми е любовник, а какво прави Грисиндил с Мурмут си е нейна работа. Дойдох при теб, защото неприятностите могат да станат по-големи, а това ще навреди на всички ни.
— Неприятности?
— Между тебе и Мурмут. О, не, Полър, не се опитвай да изглеждаш толкова невинен. Двамата си мерите силите още от километричния стълб Хитиат и всички го виждат.
— Той си мислеше, че е подходящ за водач, а аз знам, че подходящият съм аз. Мерим си силите, защото той не се съгласява с мен.
— Същото може да каже и той.
— Смяташ ли, че Мурмут е по-добре подготвен, за да ни води?
— Не. Той е прибързан и инат, а понякога е много глупав. Но ти го подценяваш, Полър. Той иска да ни предложи идеи. Някои от тях могат да бъдат много добри. И понеже отказваш да ги чуеш, му причиняваш болка. Ако продължи така, той ще ни накара да усетим тази болка.
— Какво искаш да кажеш?
— Имам предвид битката за водачество.
— Няма да посмее — настръхнах аз. — А ако посмее, само онези няколко негови привърженици ще го последват.
— Искаш да рискуваш ли? — попита Хенди. — Борба за надмощие тук горе, след като стигнахме чак дотук?
Очите й светеха странно. Лек аромат се носеше от шията и раменете й и аз знаех, че това е уханието на кожата й. Тази проява на сила, събуждаше у нея внезапен прилив на красота, и оказа силен ефект върху мен.
— Тогава имаш ли някакви предложения? — подканих я аз.