— Помирение между теб и него.
— Не може да има помирение, когато липсва приятелство.
— Е, поне се сдобрете. Стиснете си ръцете. Ти се държа жестоко с него, когато той изкачи скалите, за да търси Мин. Можеш да му кажеш, че сега съжаляваш за това.
— Ще се закълнеш ли, че не сте го измъдрили двете с Грисиндил?
Ноздрите й потрепериха от възмущение:
— Вече ти казах, че не сме.
— Тя мисли точно като теб.
— А също и много от останалите.
Размислих се. Спомних си недоволното мърморене. Един водач е водач само със съгласието на тези, които предвожда. И това съгласие може да бъде оттеглено всеки момент.
— Добре — обадих се аз след малко. — Ще му стисна ръката, щом смяташ, че това ще бъде от полза. Какво друго предлагаш, Хенди?
— Да помолиш Мурмут да ни каже как според него да намерим вярната посока.
— И Грисиндил иска същото.
— Възможно е.
Тя дълго ме гледа право в очите, после се обърна и си отиде.
ТАЗИ НОЩ около лагерния огън Джайв изпя Песента на Високите Върхове, а Айс и Тенилда възпроизвеждаха поразително хубава музика, като удряха две пръчки една в друга, Накса ни разказа дълга, занимателна, странно перверзна комична басня, която, както каза той, прочел в един ръкопис от преди пет хиляди години — ставаше дума за съвокупляване между богове и скални маймуни. Макар че нямахме полза от днешното пътуване, ние бяхме странно щастливи тази вечер.
Когато Накса свърши разказа, аз отидох до Мурмут от другата страна на огъня при Талбол и Сепил и го попитах:
— Може ли да поговорим?
— Не знам. Можем ли?
— Спокойно, Мурмут. Вечерта е твърде приятна, за да я разваляме сега.
— Ти дойде при мен, Недъгав. Аз нямам какво да ти казвам.
С удоволствие бих го хвърлил в потока заради „Недъгав“, но се овладях. Хвърлих бърз поглед към Грисиндил, която ни наблюдаваше от разстояние и казах:
— Дължа ти извинение, Мурмут.
На лицето му се изписа смесица от учудване и недоверие.
— Извинение? За какво?
— За някои неща, които ти казах, когато се върна от търсенето на Мин.
Сега той беше целият нащрек.
— Какво целиш, Полър?
Поех дълбоко въздух. Обясних му, че никога нямаше да му позволя да тръгне да търси Мин, както той направи, ако ме бе попитал, но, че аз не съм прав да го обвинявам в неподчинение, защото той просто беше скочил и изтичал импулсивно, без да има време да поиска разрешение. А след като не е имало отказ, казах аз, тогава няма и неподчинение.
Той слушаше сухото ми педантично обяснение, със скептичен израз и не отговори.
— Още повече — натъртих аз, — тогава ти казах, че е грешка от твоя страна да тръгнеш след нея. Но сега разбирам, че беше прав. Макар да имаше съвсем малка вероятност Мин да се върне при нас, въпреки това си заслужаваше.
Очевидно Мурмут не бе очаквал подобен жест от мен. И аз бях смаян от самия себе си, че мога да го изрека. Той продължи да се взира в мен, сякаш претегляше думите ми, за да открие скритата насмешка. Но такава нямаше и на него сякаш му бе трудно да повярва, че е така. Сепил и Талбол се спогледаха в пълно недоумение. Видях, че Грисиндил идва към нас усмихната.
— Ами… — започна Мурмут и спря, без да знае как да продължи.
Аз довърших:
— Говорих твърде рязко с теб тогава. Съжалявам. Искам да ти кажа, че сега мисля, че беше прав да тръгнеш, да търсиш Мин. И много смело да го направиш сам.
— Ами, — измънка той отново с почти вързан от учудване език. — Ами тогава, Полър…
Той никога не ме бе виждал в такава светлина. Нито пък някой друг. И сега не знаеше как да реагира. Част от него все още се опасяваше, че му готвя нов вид унижение. Гледах го право в очите. Беше ми трудно, но бях твърдо решен да доведа нещата докрай.
— Е, Мурмут? Ще приемеш ли моите извинения или не?
— Ако те са искрени, да, приемам ги. Защо не? Но признавам, не разбирам защо го правиш.
— Защото ние употребихме много, твърде много енергия в омразата си — казах аз. — А вече нямаме сили в излишък.
Имаше малко топлина в гласа ми и никак в очите ми. Беше ми трудно, достатъчно трудно да се накарам да пълзя пред него. Но аз подадох ръка.
— Нека да престанем с нашите пререкания.
— Отказваш ли се да бъдеш водач? — попита той.
Едва не го размазах. Но стиснах челюсти и отговорих колкото се може по-спокойно:
— Нашите спътници Пилигрими ме избраха за водач с гласуване. Ако те искат да ми отнемат водачеството чрез гласуване, нека бъде така. Но да се откажа, не е в характера ми. Моля те да ме приемеш за водач на това Поклонение без възражения, Мурмут, както би трябвало да бъде. И в замяна ти обещавам да забравя недружелюбното си отношение към теб и да те привлека в моя кръг от съветници.