— Искаш да бъдем приятели? — попита той с недоверие.
— По-скоро съюзници. Пилигрими, които работят заедно за доброто на всички.
— Ами…
Грисиндил, застанала близо до него, го сръга рязко с крак. Той й хвърли унищожаващ поглед, но стана и щръкна доста над мен, защото беше много едър мъж. Продължавах да стоя с протегната ръка. Той я пое, макар че изражението му беше неестествено и напрегнато.
— Съюзници — примири се той. — Пилигрими. Да. Да. Добре, Полър. Пилигрими, които работят заедно.
Това не беше най-доброто помирение. Но вършеше работа. Утре, реших аз, ще го извикам настрани и тихичко ще го попитам как мисли да напуснем долината на потоците.
На път към мястото ми край огъня, Грисиндил ме пресрещна и ми прошепна благодарствени думи. Кимнах й и продължих. Всичко това ми беше неприятно. Направих го, както човек обгаря кървава рана — само защото трябва да го направи.
14.
Тази нощ грееха всички луни. При такъв блясък ни беше трудно да заспим, но аз не можех да заспя не поради светлината. Разговорът с Мурмут не ми даде да мигна, мозъкът ми сякаш вреше от мисли. Лежах, мятах се с часове и се чудех, не се ли провалих като водач поради проявената готовност за помирение, поради жеста, който някои можеха да приемат за проява на страхливост или в най-добрия случай за неувереност.
Не! Продължавах да си повтарям. Един водач може само да спечели, когато проявява сговорчивост и благоразумие. Беше по-разумно да неутрализирам и обезоръжа Мурмут с добро, отколкото да оставя сърцето му да продължи да гнои в ярост.
Ала нито едно от тези прекрасни философски заключения не ми помогна да заспя. Лежах като стегнат юмрук и не можех да се отпусна. Не ме свърташе на едно място. Очите ме боляха, а лицето ми гореше в треска. Измъкнах се от постелята и се спуснах към потока да се наплискам.
Разпръснати около огъня, всички вече спяха, всички освен Киларион и Малти — часовите на смяна, но и те изглежда дремеха. Когато минах край тях, ми кимнаха вяло. Завидях на сънливостта им.
Погледнах към другия бряг на потока и видях Хенди — както винаги сама. Неведнъж й бях изтъквал риска от подобно отдалечаване, но тя си знаеше своето и накрая престанах да повдигам въпроса.
Беше будна, нащрек, седеше на рогозката, подпряла брадичка на ръката си и ме наблюдаваше. Очите й проблясваха в светлината на толкова много луни. Спомних си как внезапно, докато ме молеше да се помирим с Мурмут, Хенди бе станала красива, а раменете й излъчваха опияняващо ухание. Взирах се в нея с очакване и безнадеждно се надявах, че ще ме повика. Но тя, разбира се, само отвърна на погледа ми, без да откликне. Тогава си спомних, че в яда си я попитах дали не прави Промените с Мурмут, просто защото бе дошла да се застъпи за него. Усетих как срамът ме прониза светкавица от глава до пети.
Трябваше да залича тази грубост. Макар че не ме бе поканила, нагазих в потока и тръгнах към нея. На половината път се спънах в хлъзгава скала и паднах. В следващия момент лазех в студения поток, проклинайки своята тромавост. Засмях се. В такива моменти смехът е най-доброто нещо. Очевидно, това не беше най-сполучливата вечер за мен и изглежда, че ставаше все по-лошо.
Изправих се, тръгнах напред и застанах пред нея, а от мен се стичаше вода. Тя ме погледна и някакво бързо чувство премина през лицето й. Може би страх? Или нещо друго?
— Говорих с Мурмут, както ти ме помоли — съобщих аз.
— Зная.
— Извиних му се. Не го прие много любезно. Може би и аз не го направих по най-любезния начин. Но сключихме мир.
— Това е добре.
— А утре ще го поканя да участва в нашия съвет.
— Добре.
Не каза нищо повече. Стоях и чаках да чуя още нещо. Чувствах се по-скоро като момче на тринайсет, а не мъж на двайсет, с половината живот зад гърба, какъвто бях.
— Мога ли да седна до теб? — не се стърпях аз накрая.
Стори ми се, че тя леко се усмихна.
— Ако искаш. Целият се мокър. Студено ли ти е?
— Не много.
— Видях те, че падна като прекосяваше потока.
— Гледах към теб вместо в краката си — поясних аз. — Май че беше глупаво. Но точно в този момент бях погълнат от мисълта за теб.
Тя не каза нищо. Очите й бяха неразгадаеми.
Коленичих до нея:
— Нали знаеш, че не исках да те обидя, когато те попитах дали правиш Промените с Мурмут?
— Знам.
— Бях учуден, че си толкова загрижена за Мурмут, след като почти никога не вземаш страна в споровете. Появи се веднага след Грисиндил, а тя прави Промените с него. Дойдохте ми много и в яда си…
— Обясних ти, че разбирам защо го каза. Няма нужда да започващ отново. Само ще объркаш нещата.