— Какво мислиш, че е това? Откъде мислиш се появиха и защо? О, Полър, Полър…
Това беше достатъчно. Сложих ръцете си върху нейните и известно време придържахме гърдите й двамата, после ръцете й се отдръпнаха. Устните ми докоснаха бузата й и се спуснаха надолу към врата.
— Страхувам се — простена тя.
— Не бива.
— Но аз не знам как трябва да го направя. Знам само как да легна и да бъда използвана.
— Само си мислиш, че не знаеш. Прави каквото ти е приятно и всичко ще бъде наред.
Ръката ми се спусна под корема й, към топлата част между бедрата й. Тя беше готова.
— Страхувам се, Полър — повтори тя.
— Искаш ли да си отида?
— Не, не…
— Тогава от какво се страхуваш?
— Че няма… да ти бъде хубаво…
— Не мисли за мен. Нека бъде добре за теб.
Тогава тя направи нещо много странно — смъкна се в долната част на рогозката, сложи ръка върху недъгавия ми крак и в началото плахо, а после по-смело галеше глезена ми възможно най-нежно. Никой преди това не бе правил така и това ме изуми. Аз почти се измъкнах от нея, но изведнъж разбрах какво искаше да ми каже с това докосване: че приема моите дефекти, както аз приемам нейните, моите — на тялото, а нейните — скрити в душата й. Беше един вид обяснение в любов. И така, още миг-два й позволих да гали глезена ми, а после нежно я придърпах към себе си, озовахме се лице в лице, усмихнах й се и й кимнах в тъмнината. Очите й блестяха. Видях в тях страх, но също и желание.
— Полър?
— Да?
— Полър…
— Да, да.
За момент си представих как мъжете от Типкейн са стояли в кръг около нея, наливали са я с вино и са се смеели, когато се е напивала. Ядосан отхвърлих картините. Те не трябваше да бъдат в съзнанието ми, за да може и тя да се освободи от тях.
Покрих я с тялото си.
— Полър — прошепна тя нежно.
— Да.
— Полър. Полър. Полър.
СЛЕД ТОВА се окъпахме в потока. Тя беше тиха, спокойна, очевидно щастлива. Когато правиш Промените, се издигаш над затвора на твоята самотна плът, отиваш чак до боговете и за известно време се чувстваш един от тях, макар че много бързо трябва да се завърнеш. Надявах се, че същото беше изпитала и Хенди. Не я попитах нищо, не я попитах и как се чувства сега, не защото се страхувах да не получа неприятен отговор, а защото исках да оставя момента сам за себе си без да го обясняваме, без да го анализираме. Тя знаеше какво беше изпитала и аз знаех за себе си. Това беше достатъчно за всеки от нас.
На следващия ден изглежда всички знаеха какво се бе случило между Хенди и мен. Сякаш през нощта бяха стояли строени в редица край потока и ни бяха наблюдавали. Имаше леки усмивки, загадъчни и разбиращи погледи. През деня Хенди и аз със сигурност не бяхме дали повод с поведението си за това. Както обикновено тя вървеше в края на групата и почти не ми проговори, а и не ме поглеждаше през почивките, когато всички се събираха заедно. Тя знаеше и аз знаех и това беше достатъчно за нас. Но и другите знаеха. В групата на Пилигримите има много малко тайни. Съмнявам се, че са ни шпионирали, по-скоро, предполагам, че около Хенди и мен имаше аура — сияние, излъчвано от хора, съзнателно стояли на разстояние един от друг дълго време и после позволили си да се съберат. Такива неща винаги се проявяват. Напрежението във въздуха не може да бъде скрито; има излъчване и всеки опит да бъде скрито само ще го кара да свети още по-ярко.
Чудех се какво ли си мислят онези, с които бях извършвал Промени. Винаги се намира някоя да твърди, че имало нещо особено в това да правиш Промените с водач. Те ценят това като проява на благоразположение. Щеше ли да има негодувание, че започвам нова връзка, която обещаваше да бъде по-различна от досегашните? Надявах се, че не. Но и да имаше, какво от това. Не дължах нищо на никоя. Не бях извършил церемонията на Печата с нито една и не възнамерявах да го направя. По време на Поклонението срещаш някого, харесвате се, правите Промените и се разделяте. Може да се събирате пак за известно време и да правите всичко това отново. Така беше за мен с Гали, със Стам, с Марсиел, с Мин, с Тиса. Без обвързване. Без ангажименти. Бях веднъж с Гали, а после с Тиса, с една или с друга. А сега бях с Хенди и толкоз. Така стоят нещата. Може би някой ден щях да се свържа завинаги с Хенди, когато не сме вече на Стената. А може би не. Кой можеше да каже? Кой знаеше дали изобщо щяхме да напуснем Стената? В този момент ние бяхме на Стената. И това беше най-важното. Докато се изкачваме, животът ни всеки миг виси на косъм. А ние може да се изкачваме безкрайно. Същия ден се обърнах към Мурмут, както си бях обещал да направя.
— Планът ми е да потърся излаз нагоре между тези два върха. Струва ми се, че в падината между тях редицата от дървета показва воден път и бихме могли да го следваме. Как смяташ?