И аз посочих на слука към две отдалечени назъбени червени скали. И двете имаха ивици зеленина по стръмните склонове. Дивите грезбори нямаше да могат да изкачат този склон. Ние също. Във всеки случай не без криле, които да ни издигнат до върха.
— Ами — започна Мурмут и от неговото колебание веднага разбрах, че няма идея как да продължим. — Може би си прав, Полър. Но ще ти кажа нещо, аз зная малко небесна магия и направих заклинание, което ме накара да видя нещата по съвсем друг начин.
Мисълта, че флегматичният дебелобузест Мурмут Винаря практикува небесна магия или въобще някакъв вид магия, ме накара да се изсмея почти на глас. Естествено, че да се правят заклинания е присъщо на Къщата на Магьосниците и на никой друг. Но аз полагах усилия да бъда сговорчив, както между впрочем и той. Така че вместо да изпръхтя насмешливо, просто предложих:
— О, и тогава кой път ще посочиш?
Той се стъписа. Мисля, че не очакваше въпросът да му бъде поставен така ребром, тук, сега и веднага.
— Онзи — кимна той след малко на изток. Встрани от посоката, която аз бях определил. Той налучкваше сляпо в тъмнината, точно както бях направил и аз.
— Виждаш ли онази стърчаща като копие планина с тесни рамене, с нещо като седло и пътеката над нея? Ако стигнем седлото, можем да препуснем право към небето. Така казва заклинанието, което направих.
— Тогава това е пътят, по който ще поемем — отсякох аз и той ме погледна като ударен от гръм.
Какво имах да губя? Ако пътят на Мурмут се окажеше правилен, тогава най-после щяхме да се освободим от тревистата долина и да продължим изкачването — единственото нещо, което действително имаше значение. Ако небесната магия се окажеше глупост, както подозирах, е, тогава поне никой нямаше да каже, че целенасочено лишавам Мурмут от възможността да даде далновиден съвет, за да подчертая собствената си неотразимост. И така, събрах цялата група:
— Сменяме курса на пътя. Небесната магия на Мурмут ни казва, че трябва да се изкачим по планината с форма на седло. Ще се опитаме и ако се окаже, че заклинанието е отворило за нас верния път, всичките заслуги ще бъдат на Мурмут.
И направих към него жест, сякаш беше извора на мъдростта. Той се усмихна, кимна и помаха с ръка, като че току-що бе избран за старейшина на Къща. Но лицето му почервеня и аз долових, че бе схванал моя ход и сега ме мразеше повече от преди. Така да бъде. Той искаше да води. Дадох му този шанс.
15.
Тази нощ лагерувахме точно под избраната от Мурмут планина, в ливада с червена трева, чиито краища стърчаха като триони. Както лежах полузаспал до Хенди, ме споходи видение за боговете във великолепния им дворец на Върха.
И видях: изкачил съм съвсем сам и последната педя до върха на планината, зад гърба ми — ужасна местност от ледове, където снегът се вихри и реже, а бурните ветрове хапят плътта ми като огнени камшици. Но сега пристъпям, полужив, или по-скоро почти умрял в приказното царство на златна светлина, гали ме нежен бриз, а въздухът опиянява като младо вино. Виждам кристалните колони на двореца на боговете, а самите богове се разхождат в алени роби с високи златни корони на главите. Там е Креш Създателят — сияещо създание, нито мъж нито жена, макар че до този момент винаги съм мислел, че е мъж. От ръцете на величествения бог, дълги и красиви, излизат потоци ярка светлина, лумват нагоре и образуват арка над света като наниз злато, която обгръща целия Свят и свързва всичко в единно цяло сътворено от Креш. Наблизо, със стъкленица пенливо питие в ръка, стои жизнерадостният, лъчезарен Тиг Оформител, поел някога нестройния свят, създаден от Креш и му придал форма. Тиг искри като слънцето, а до него стои суровият Санду Отмъстителя и налива вино в стъкленицата на Тиг. Санду е по-тъмен от безлунна нощ, с лице като купчина саби, а ръцете му — като ками засмеели се на шегите на Тиг, гласът му звучи като удар от брадва.
Виждам двама красиви любовници — правят Промени и без да казват се сещам, че това са Селемой, владетел на Слънцата и Нир-и-Селин — богинята на Луните. Те се прегръщат така, че неговата светлина пада върху нея, а нейната — върху него. Близо до тях са Трите Бебета — пълнички, голи и щастливи, а в пъпчетата им блестят зелени звездни камъни. Виждам също и Вега — носителката на дъжда и Лашт — повелителя на зреещите по клоните плодове, и Септ — дарителя на звездния блясък. Те се смеят и се шегуват като членове на щастливо семейство от една Къща, събрани в нечия чест или като стари приятели на голямо тържество. Встрани има и други, неизвестни богове, но не мога да разпозная всички, защото някои все още не са се разкрили пред човечеството. Всички имат ослепителни аури от божествена красота и божествено излъчване и са толкова съвършени във всяко отношение, че плача от щастие при вида им. Видението ми разкри, че Света наистина има смисъл и цел, че наистина има богове и те са добри, и че всичко тъмно и ужасно се преобразява на златния Връх на Коза Сааг над нас. Там прелестни създания прекарват живота си в дни, изпълнени с чудеса и позволяват част от отраженията на тези чудеса да се спуснат към по-ниските части на света и да докоснат скромни същества като нас. От време на време бях изпитвал съмнения, но сега чувствах в себе си присъствието на божията благодат и моите колебания се стопиха. Какво друго можех да правя, освен да плача от благодарност и възторг?